Велик ден

  Натъпчеш две-три парчета козунак, начукат те четири-пет бияча, па седнеш…Около теб агнета, пържоли, роднини, а ти седиш и се радваш – днес е празник. Започва бурен смях, около теб възкръсват спомените за предишни угощения, боядисваш картината  с някоя друга политическа мъдрост… И ето, ти се възнасяш към нов, по-добър живот, с повече салати, комедийни предавания и питиета!
  Неусетно роднините изяждат всичко, обелват всяка една твоя илюзия – ти обаче  си горд християнин. Та нали снощи беше на църква, та нали не ти изгасна свещта. В теб напира нещо духовно, искаш да пишеш, искаш да си докараш някой друг положителен коментар, и ставаш гордо от масата, натъпкваш и последната пържола…И ето го пред теб Word-а, ти го благославяш, молиш го да ти оправя още по-съвестно грешките, и започваш: „Здравейте, скъпи съотечественици аз съм горд, че мога с красиво слово да опиша днешния празник, аз съм творец, аз ви поздравявам…”, нещо в теб обаче зацикля, нещо отчаяно крещи, затиснато от безброй меркантилни неща – ти обаче продължаваш, натискаш веселите клавиши и си казваш „Аз съм като Алеко Константинов”. След миг вече сайта поглъща твоите знаменателни думи и ти зачакваш… Проточват се хубави дълги коментари, черпят те с козунаци и яйца, ставаш народен будител, провъзгласяват  те за горд консуматор на агнета. Но нещо в теб гори, после става на язва – накрая умираш. Но всеки, който мине покрай гроба ти, всеки, който преяде доволно на Великден, бързо те заобичва, става твой последовател, забравя за Алеко… Там някъде някой боядисва не яйца, а човешки мечти, зачуква не биячи, а принципи в сърцето си, и празнува не агнешкото възкресение, а Христовото. Лека ти пръст „будителю”,  до другия празник!