Летописи
В царството на белите никой не признаваше върховенството на сина (както ние), защото той беше само пълководец в техните очи и бе далеч от величието на баща си. И с това свое вярване не потъпкваха миналото и дедите си. Те не променяха символите и не се кланяха на новото, ами го приеха само за да ги приеме света. И докато ние рушахме старите храмове и върху тях издигахме нови, те просто смесваха настояще и минало и така обрекоха бъдещето на себе си. Бъдеще, което ние решихме да им отнемем. Заличихме тяхната история и нарекохме народа им чергарски, безписмен и варварски. Но докато жените им раждат деца и децата им имат уши и очи те ще чуват звуците на предците си и ще виждат знаците по земята. Така винаги ще знаят несъзнателно, че при тях първо дойдоха учителите и разказаха им за баща ни, а после при нас; че те бяха наши учители и че ние взехме знанията им. Но за да не го осъзнаят и с разума си трябва да разделим народа им: едната част да бъде под наша власт, а другата да приеме вярата