Скинар

  Тъпо е да стоиш и да гледаш тези бели стени. Даже жестоко… защото спомените ме нападат и като бесни кучета искат да ме погълнат. Прочетох много книги за времето, което бях тук, но най-важното не разбрах – къде сбърках. През целия си живот следвах бруталния контур, който съдбата ми начерта. И какво? Излезе, че тя е искала аз да свърша тук, а не като победител, нима онези не си го заслужиха, нима не съм прав. Но чакай обществото ме мисли за престъпник, за нещастник,  преследвал болна цел, за изверг. Това си е  тяхно мнение - сега само мога да съжалявам, че се пречупих пред страха и не успях да се самоубия. Чиста раса: всички тук смятат това за измислица, но аз вярвах в нея и може би заради това не се измъкнах, както направиха другите. Те бяха престъпници, те биеха за удоволствие – при мен всичко беше от желание да отмъстя… Жалкото  е, че не съм като Него - не мога да напиша книга, докато съм под ключ, и единствено ми остава да си говоря сам, докато не умра от студ или от  нещо друго…