Знам
„Георги” и „Господинов” образуваха великолепен прав ъгъл (написани по двата ръба на книгата), напомняйки за векторите на тангенциалното и нормалното ускорение. Дали тя изобщо знаеше тези понятия, или просто за пореден път изучаваше тъгата и физиката ѝ, не беше от значение, защото пръстите ѝ, забивайки се между двата вектора, ми показваха една чудна траектория. Жива траектория, а не онази, която бях натрупал статистически в Клюкарника. Тя се казваше Сóфи, може би защото учеше философия, може би защото така ми хрумна. Сóфи седеше на седалката срещу мен в тази странна машина, за която ФРГ-инженерите едва ли са мислили, че ще достигне двайсет и първи век, че ще надскочи постмодернизма. Тя беше облечена скромно в интервала между кафявите груби обувки и странния дълъг шал, който едва ли бе чувал за „Малкия принц”: сивкави дънки, шарен пуловер, китайски йероглиф на шията и пръстен. Но извън този интервал, имаше нещо забележително. Не, не кафявия под на тресящия се от зимния вятър вл