Вдъхновено от спектакъла „ Натемия” (НАТФИЗ)
Нима ръцете ми не са
за тялото ти огнено длето?
Нима не мога да те задоволя?
Аз съм почва, ти жадно зърно!
Нима като стоиш там –
на сцената, в мрак обвита,
залата не е слънчев храм?
Ще те разчупя като мека пита!
Нима в този буен танц
погледа ми не ще опита
от теб? И после бесен транс…
Разума никой го сега не пита!
Нима когато всичко спре,
и ти в ръкопляскания обвита,
с поглед мен не ще съзреш?
Вече съм личност разбита!
Нима с длани не ще събереш
душата ми? На парчета тя отлита…
Нима в небето няма да ме съзреш?
Заради тебе аз сега съм птица!
