Плодово

Не обичаше човешките думи. Винаги му казваше, че погледа му е бананов, когато я посрещаше и ананасов, когато я изпращаше.  Той го разбираше  като весел и тъжен, но не беше баш така. Нямаше как да знае какво мисли, винаги се опитваше да я разбере, правеше ѝ досадни анализи, докато бяха заедно; но пак не се получаваше. Тя не се издаваше, казваше, че в момента ѝ е прасковено и ако не иска да ѝ стане черешово, а на него – вишнево, да спре веднага. Той не спираше, започваше да вади кирливи ризи от миналото ѝ, давайки ги за пример, а тя просто млъкваше. Ставаше ѝ тиквено, гледаше нагоре, мислеше за хубави неща и не му обръщаше внимание. В такива моменти той самия разбираше, че е нейния грейпфрут. Тя отдавана го знаеше, търсеше го, когато искаше да ѝ е стипчиво, да се разсее от портокалите. За него света беше лимонен, за нея – прасковен. Тя му се радваше, защото ползваше кората му за торти, а той – защото обичаше, че е мъхеста. Общото между тях си оставаше това, че никой не ядеше семките им. Него най-често го забучваха по ръбовете на чашите, а нея я захапваха страстно. Срещаха се по щайгите, за кратко, след това тя се търкулваше на някъде. Беше си татуирала „carpe diem” на костилката и го спазваше ревностно. Той като оставаше сам позеленяваше и ставаше малък. Започваха да го наричат с ново име и му се дигаше цената. Тя винаги се връщаше, а той пожълтяваше, ставаше си познатото лимонтозу, но се опитваше да я гледа бананово. Тя започваше да се оплаква, че трябвало да е нектарина, те били по-слаби и гладички. Трябвало да се търкаля повече и да започне да плува. В такива моменти на него му ставаше тиквено, гледаше нагоре и се сещаше кога е била най-мъхеста. Тя, за да върне погледа му на земята, го водеше да събират джанки, брулени от хората.  Джанките си оставаха обединяващото звено – отначало кисели, а после меки и сладки.               
В този ошав от метафори, между банановото и ананасовото в очите му, те се срещаха,  далеч от консервите, в ъгъла на някоя щайга в мазето ти.