Аз съм тук
Едри парцали замрежваха погледите на хората, които вървяха без посока и влизаха в някаква голяма сграда. Едни от тях носеха със себе си надеждата, че ще се върнат, а други просто бяха свикнали с бягството и то беше единственият им път към щастието. Сградата бързо се изпълни с енергия – хиляди заблудени атоми се блъскаха един в друг и чакаха да излетят. Това напомняше на кипяща вода, която предстоеше да изври. Навън всичко беше спокойно – миришеше на зимна свежест, примесена с мъничко тъга. - Вижте колко е бял снегът! - Няма нищо бяло в тази страна… Всичко е черно! - Поне вече не е червено. - Вие сте умна, но това е нормално, защото се готвите да преминете през тази врата. - Какво е тя за Вас? - Последен изход! И не е ли жалко, че… - С това черногледо мислене най-много да предизвикате някое бедствие. - Не ми е до остроумия сега! - Ами, тогава приятен полет Ви пожелавам. Той изгледа грацията, с която тя си тръгна. Това му напомни за страната, която напускаше. Машинално се