Аз съм тук

   Едри парцали замрежваха погледите на хората, които вървяха без посока и влизаха в някаква голяма сграда. Едни от тях носеха със себе си надеждата, че ще се върнат, а други просто бяха свикнали с бягството и то беше единственият им път към щастието.
Сградата бързо се изпълни с енергия – хиляди заблудени атоми се блъскаха един в друг и чакаха да излетят. Това напомняше на кипяща вода, която предстоеше да изври.
Навън всичко беше спокойно – миришеше на зимна свежест, примесена с мъничко тъга.
- Вижте колко е бял снегът!
- Няма нищо бяло в тази страна… Всичко е черно!
- Поне вече не е червено.
- Вие сте умна, но това е нормално, защото се готвите да преминете през тази врата.
- Какво е тя за Вас?
- Последен изход! И не е ли жалко, че… 
- С това черногледо мислене най-много да предизвикате някое бедствие.
- Не ми е до остроумия сега!
- Ами, тогава приятен полет Ви пожелавам.
Той изгледа грацията, с която тя си тръгна. Това му напомни за страната, която напускаше. Машинално се обърна и погледна пистата, но както много други преди него, не забеляза белите сълзи, падащи от очите на тази опустяла земя, и помисли, че не е желан, не е обичан. Не след дълго самолета излетя, оставайки зад себе си една неизживяна мечта.
  Нашият черногледец седна до един стар господин, лъхащ на архаична мъдрост.
- Вие, как се казвате? – запита го господинът.
- Георги – отвърна му той.
- О, да не сте тръгнали за ламята. Аз знам къде е, дори се ожених за нея преди четирийсет години, но ето сега Ви срещнах и мога спокойно да Ви я предам…Ако искате, разбира се! Не, по-добре си намерете някоя по-млада.
- Ха, нещо не е изпълнен закона за привличането. Само повярвах на глупавия филм.
- Кой закон?
- Ами, аз сега съм тотално негативен, а срещам само положителни остроумници.
- Еми, плюса се привлича от минуса. Просто е.
- А според това, което гледах, е обратното. Очаквах да се оплакваме и псуваме през целия полет.
- За мен преди имаше само един закон – любовта те чака само на едно пристанище – отвърна господинът и се засмя.
- Вие пък сте и романтик. Направо си уцелих мястото – каза той с ирония и се залепи за прозореца.
Навън се виждаше бледият образ на океана, който вече не изпитваше смелостта на емигрантите, а намръщено гледаше самолетите. Небе пронизано от хиляди надежди, летящи към всяко кътче на света – това беше душата на всеки, тръгнал по пътя на неизвестното.
- Аз бях моряк, момче, а сега съм просто пътник, отиващ при дъщеря си.
- Къде е тя?
- Във Вашингтон. Работи в ООН и се ожени за един „emigrante”, както го наричат шеговито колегите му.
- Е, той едва ли е преминал нелегално калифорнийската граница.
- Не знам такава информация, но ако не е той, то дядо му е със сигурност…Извинете, но ще ви напусна за малко.
- Нямам проблем с напускането!
- Щом казвате.
Иван облекчено се отпусна на двете седалки и загледа облаците, които бяха обгърнали цялото небе, борейки се за вниманието на пътниците.
- Колко много неща могат да се видят в една безлична бяла картина, нали? Кажете какво виждате? – каза познат  глас.
- Виждам познато лице, само дето явно в тоалетната са започнали да правят операции
за смяна на пола – каза Георги, с обичайната намусеност, и ѝ обърна гръб.
- Ами да, всъщност ме и подмладиха – засмя се тя.
- Дъщеря Ви едва ли ще ви познае!
- Оу, винаги съм искала дъщеря…
- Сигурно върви заедно с бяла рокля и русокос младоженец – каза той нервно.
- Как познахте?
- Какво искаш?
- Мм, вече сме на „ти”… Жалко. Тъкмо се почувствах като Анна Карелина.
- Коя?
- Потърсете я във Facebook или, не - най-добре в Skype.
- Нямам интернет тук!
- Знам! И сигурно заради това сте толкова намусен – усмихна се тя.
- Госпожице, ако искате да седнете до мен, трябваше да сте на място на младежа.
- Ами, аз просто...
- Знам какво „Вие просто”, но не сменям мястото си никога, така че вие двамата дайте воля на погледите, докато кацнем.
Тя се засрами, стана бързо и се насочи към своето място, а Георги дори не я и погледна.
- Сега отново ли нямате проблем с напускането? – засмя се господинът.
- Като малък явно сте чели много романтични романи.
- А ти, момче, по-добре прочети някой, колкото се може по-скоро! Спокойно, има ги и в интернет.
  Машината започна бавно да се спуска над ослепителния пейзаж на Ню Йорк. Погледнато отстрани изглеждаше, че дългите ръце на небостъргачите галеха нежно корема на изморения самолет. И може би наистина беше така, защото тези същества имаха вид на гостоприемни домакини. Георги слезе бързо от самолета, боейки се да не му се залепи пак тя и се качи в първото срещнато такси, казвайки на шофьора да кара към най-близкия хотел. Таксито опраши в неизвестна посока.
  В прозорците на колата се отразяваха също така намусените лица на минувачите. Всичко наоколо се движеше с невероятна скорост, напомняйки електрически сигнали. Той се чувстваше като малък транзистор, разхождаш се в огромна дънна платка.
  Не след дълго те достигнаха до някакъв „лъскав” мотел:
- Петдесет долара, комши – каза на развален български таксиджията.
- Ето ти!
- Успех, аркадаш – допълни той и се усмихна ведро.
Този дружелюбен турчин му на напомни за неговите съседи в общежитието. Георги често поставяше ухо на хладната стена, опитвайки се да дочуе някоя друга дума, но така и не разбра езика им с неговата емоция и интонация. Имаше нещо пленително в този език – той беше като недооценена книга, събираща праха по рафтовете на източна Европа, чакаща някой, който да я отведе отново на изток. Именно турците, със своето приказване, най-силно отделяха Георги от компютъра и без да знаят връщаха, от време на време, кораба на реалността в неговото пристанище. 
  Стаята беше, разбира се, евтина, напомняща на долнопробен ситком. Той остави багажа си и побърза да се изкъпе, опитвайки да измие спомените си, но за съжаление водата не беше достатъчна. Георги излезна от банята, все така намръщен, и отиде да потърси компютърна зала.  Намери, разбира се, бързо и се потопи в света, когото обичаше.Пред очите му започнаха да блеждукат всякакви профили, акаунти, сайтове. С всяко отваряне на нова страница той сякаш влизаше в нова стая на своята къща, приютила милиони други бездомници. Всичко се въртеше – всичко беше в мрежата. След като му свърши времето, той плати и отново се намръщи при вида на реалността.
Качвайки се към стаята си, Георги се почувства отново като в общежитието, само му липсваше домакинката. Вътре всичко си беше по старому, но и да не беше, той нямаше да разбере – сега му оставаше само да заспи. Изведнъж се чу почукване от отсрещната стая. Георги не му обърна внимание и се зави през глава, то обаче се усили и прие ритмична форма. За хора с музикантски слух веднага би станало ясно, че това беше интрото от “Cellblock tango” ( „Чикаго”) , но за него беше просто дразнител. Всъщност той би разпознал само цикането на компютъра, но това е друг въпрос, защото чукането вече се премести и върху дружелюбната врата. Георги стана и с неохота отвори.
- Пак ли ти – измрънка той.
- Само една проститутка ти липсва, като ти гледам чаршафите – каза радостно тя.                                    
- Ако искаш стани!
- Мрънльо, дойдох само да ти кажа, че утре сутринта ще излизаме.
- О, и за сутринта ли съм платил!
- Едва ли ще ми се изплатиш някога, но не го правя заради тебе.
- А за кой?
- Десет часа, идвам.
- Добре, генерале!
- С мрънкалници така се действа. То искаш да му…
Той тръшна ловко вратата и с облекчение отново легна, измрънквайки:
- Едва ли е толкоз луда!
Нощта мина бързо. Сякаш утрешният ден даваше зор на Времето по-бързо да върти стрелките си и то понеже беше нестабилно лесно се подаде на натиска. Тя отново реши да почука, но този път нямаше да бъде с ръка. Вратата се разтреса оглушително, повтаряйки познатия ритъм. Той стана и в просъница отвори вратата:
- Пак ли ти?
- Не се прави на изненадан,  а се обличай! И гледай да си с екип.
Офф… - изскимтя той и се върна вътре.
След около половин час Георги излезе и я погледна учудено:
- Това баскетболна топка ли е?
- Ти пък си бил и наблюдателен! Как можеш да живееш толкова лениво, не те знам?
- Това си е моя работа. Ти защо толкова си се заинтересувала от мен?
- Това, кой се интересува от теб, ще разбереш по късно, а сега ще поиграем. Тамън
ще разгрея малко.
Те тръгнаха из малките улици в търсене на игрище. Не след дълго, разбира се, намериха, но все пак това беше Америка, тук ако можеха щяха да ги слагат едно връз друго, само и само да има. Тя огледа играчите и се усмихна:
- Трябва им само един човек и това си ти.
- О! Не, трябва да пазя момиче!
- Точно заради това се усмихнах, но приеми го като подарък от съдбата.
- Офф, добре.
- С това „Офф” ще сте си лика-прилика.
- С кого !?
- Приятна игра.
Той търчеше почти безцелно по игрището и със всяко нейно отиграване се нахъсваше още повече. Хвана го дори срам, защото видимо беше дупката в отбора си и така, и не можа да я опази. Най-накрая играта свърши и той запъхтян се огледа. Дасадницата обаче я нямаше и Георги побърза да се прибере, докато не се е появила. В стаята беше същата пошла обстановка и  той се запъти отново към банята. Отивайки към нея обаче, видя, че някой пъхна бележка под вратата му. Това, разбира се, беше тя, но той дори и не блавоголи да отиде до вратата. След като се изкъпа обаче започна да го гложди любопитство, което сякаш се беше просмукало от водата и той разгърна бележката:
Нещастнико, с хъса, с когото гонеше днеска тази американка
показа, че не само интернет ти е в главата –
имаш все пак някакво самоуважение.
Знам, не ти беше е лесно да гониш момиче,
но поне разбра какво е любовта.
Сега вече мога да ти кажа защо ме интересуваш –
ти си човека, за когото постоянно говори съквартирантката ми,
явно сте запознали някъде из интернет,
знам ли, по-важното сега е да си завлечеш задника в стая 107
и да направиш нещо хубаво.

PS: Блокът е твоя.
Той изгледа въпросително бележка и я изхвърли в боклука, без дори да се замисли дали това беше истина. Подсъзнанието му обаче се развихри и докато той спеше в главата му изкристализира образът на странната негова съседка, която винаги му се усмихваше; на  “daqna_1” , която сякаш го преследваше в WOW и на онази “d_boqnova”, която периодично му искаше приятелство в Skype, което Георги упорито отказваше. Съдбата се оказа отново благосклонна към един изгубен човек и с лекота го върна в света на реалността, където случайността е най-добрият приятел на човека. На сутринта той, разбира се, хвана самолета с надеждата да я намери.
  Докато чакаме той да кацне нека да ви кажа нещо: ако смятате тази история за взета от някой глупав романтичен филм, ако мислите, че щастието е нещо, което се измерва в двоични числа, ако смятате простата човешка радост за нещо обикновено - можете да не дочитате този разказ,  а просто да видите дали някой ви е писал лично съобщение на профила Ви в… нека да не оплювам още един интернет гигант, не са ми виновни те.
  Ето Георги е вече тук, така че можем да довършим историята (ще ви спестя пълнежа, директно на действието):
- Здравей, защо чукаш така странно?
- Ами приятно е, след като си гледал филма.
- Кой филм?
- Няма значение.
- Защо те няма в играта?
- Вече ще съм „offline”!
- Жалко!
- Ми, и ти ще си така.
- О къде знаеш?
- Оказа се, че жицата на вашия интернет минава близо до моя прозорец.
- И какво ще правим сега тогава?
- Ще го измислим!
Сърцето на Мрежата потръпна от болка –тя беше изгубила две от чедата си, но ако е истинска тяхна майка, ще преглътне болката и ще благослови децата си. За вас сега е време да натиснете „escape” и да огледате света наоколо – животът ви чака.
Приятно пътуване Ви пожелавам… Може пък и да се срещнем!!!