Азбука

  Ако питаш се често, къде е
  България, къде са нейните зелени гори?
  В себе си ще откриеш карта, скрита дълбоко, уви!  
  Горе на нея ще пише:
„Дунав съм аз, момък висок,
  единият ми край беше… поробен, а другия
  живя сляпо в измислен разкош…
  Зимата обаче настъпи
  и по мен затропаха хиляди крака –
  Йордановден беше ги кръстил с надежда –
  към борба водеха те новите си имена…
  Лавина неусетно помете
  милионите зверски сърца,
  надежда заискря в очите човешки,
  обич се изписа на всяка уста…”
  Под гордия надпис ще видиш
  ребра планински, пълни с кръв,
  събрали народните вопли,
  турили на робското спокойствие кръст…
  Убихме отдавна нашите герои,
  фанатизъм в очите ни сега гори –
  храним се само чужди истории
  цоцаме от мръсни европейски пари!
  Чакаме вечно за нещо,
  шило слагаме във всяка торба,
  ще пребъдем ли, или умрем смешно;
  ъгъл ли ще бъде винаги наща страна?
„ь” е любимата ни буква –
  юнаци сме вече само на думи,
  явно надеждата е вънка… В гурбетските сълзи!