Беко

  Истанбул – живият пример, че шизофренията е душевен бич не само за хората, но и за градовете. Причината за неговото заболяване беше Босфора. Този грамаден процеп разделяше двете полукълба на града и даваше ясната граница на двата континента. От едната страна бяха спокойно живеещите азиатци, носещи мириса на прясно изпечено кафе в душите си; а от другата препускаха, вечно загледаните на запад, икономисти, индустриалци, политици. Всяко нещо тук имаше двойно лице, но подобно на онези маски (от страна с луна, а от другата със слънце) то бе просто външна обвивка на обикновените човешки желания, оставащи винаги зад кулисите. Едно от тези желания, в точност любопитството, се бе загнездило в душата на моят герой – Беко. Първо обаче нека ви запозная с неговата външност. Той беше около двайсет и пет годишен младеж, дошъл с родителите си в Турция по време на Възродителния процес. Родителите му бяха работили в… всъщност нека спра с глупавия преразказ… за Бога, 5-годишният Беко беше много по-оригинален от мен по тази тема:
- Тате, как се запознахте с мама?
- Сглобявахме компютри?
- Къде?
- В България?
- Защо сега не сме там?
- Стига пита сине. Отиди да помогнеш на майка си за масата.
Тринайсет години по-късно обаче неговата оригиналност беше леко засенчена от тинейджерска ленивост:
- Баща ми, къде отивате?
- Излизаме, сине. 
- Но сега пред синагогите ще е претъпкано.
- Не ни бери гайлето ти, ами вземи поучи малко!
- Шом трèва.
За съжаление „Шом трèва” бяха последните думи, които родителите му чуха в своя живот – те загинаха в атентат пред една синагогите.  Разбира се, той не беше виновен за това – Аллах е прибрал честните им души, но не е ли гадно да те изпратят от този свят с такъв лингвистичен кошмар. Сега Беко живееше при своите лели в Кушадасъ и готвеше на една туристическа яхта.
  Всеки ден той отиваше до пристанището с колело, минавайки през едни от най-живописните места на Егейско море. За съжаление обаче в главата си Беко имаше само компютри и живописните гледки оставаха пренебрегнати. Докато не готвеше, той учеше български, защото през есента щеше да стане жертва на ТУ-София. Защо точно там ли? И аз не знам, но нескрит факт е, че турците обичат това място. Лодката отплуваше всеки ден точно в десет часа и запрепускаше из заливите около Кушадасъ. Имаше нещо различно в това море – сякаш гледаше към пътниците със същото страхопочитание, както те към него. То просто бе лишено от високомерност и грандомания, присъща на Средиземно море, и скромно разливаше вълните си, прикрили в себе си въздишките на Омир по вечния град Троя.
   На обяд Беко се разделяше с речниците и помагаше в сервирането. Често обаче срещаше българи срещу себе си и това му беше от полза, разбира се, но тези мигове бяха помрачени в повечето случеи от постоянните набези на английския, когото той ненавиждаше. С течение на времето започна да свиква с него, но не и да го разбира.      Вълните подмятаха лодката, подмятаха душата му, тя трептеше и все повече се приближаваше до мечтаното приключение, наречено България. Най-накрая дойде и последният му ден на кораба и той за първи път се усмихна. Ще кажете, че не трябва да иронизирам един сирак… Да, грубо е, но живота се пречупва единствено пред усмивката, пък и той, за Бога, се намира на едно от най-красивите места на света. Днес дори и английският му звучеше добре, дори си представи, че е келнер на някой лайнер и започна да отговаря на всички с „Yes, madam/mister”.Разбира се, неразбирането на въпросите го правеше доста абсурден герой :
- Do you know the name of this song?
- Yes, madam!
- Please tell me.
- We don’t have potatoes!
- What? Are you stupid?
- Have a nice day, too!
- O, I just want to kill myself… are you understand me?
- Yes, madam we’ll arrived in port soon!
- @%€§%§*€ - завърши тя и тръгна ядосано.
„Оф, добре че знам повече заучени фрази – тая беше бая многословна” – помисли си Беко, недоумявайки, защо е ядосана, и се прибра в кухнята. Набързо прибра нещата си и погледна към брега – утре Турция щеше да бъде зад гърба му, утре щеше да тръгне към една доста различна страна, подобно на Хосроу, но дали и той щеше да се размине със своята любов?

***
   Пътят към Истамбул сменяше бързо лицата си, сякаш Беко не беше в автобус, а в огромна венецианска зала, в която дефилираха хиляди лица – хиляди маски. Отначало през прозореца той виждаше дългите обработваеми земи около Кушадасъ, осеяни с маркучи за капково напояване; далечния спомен за древния Ефес и, разбира се, доволното лице на топлата магистрала. После пейзажа стана горски, или по-скоро маслинов, носещ гръцка загадъчност и ориенталска практичност. И най-накрая дойде редът на Дарданелите. Ще кажете „Защо пък ще минава през тях, след като отива в Истамбул?”.  Ами, много просто – той бе сбъркал автобуса. За радост обаче явно беше взел мястото на друг завеян пътник.
  След като пристигна в Одрин, Беко се зачуди какво да прави. В главата му бързо се появи идеята да тръгне пеша. Това беше лудост, разбира се, но в случая се намеси физическото право, че частиците, когато се движат придобиват различни свойства. И        наистина дългото пътуване беше дало сцена за изява на авантюристичната страна на Беко и той пое смело напред. След известно лутане откри КПП-то и зачака своя ред. Пред него имаше само една едра лелка, но към нея полицаите проявяваха небивал интерес. След обстойно претърсване тя премина, освобождавайки митничарите от своето ежедневно пелтечене (тя всъщност вкарваше всеки ден по някой друг стек контрабандни цигари, скрити в шалварите ѝ), и дойде ред на нашия човек. Той не се притесняваше за себе си, защото бе чувал за широкоскроеността на българския митничар и неговата толерантност към всякакъв вид товари. След миг вече беше България – страна, в която разстоянието от национален флаг до национален флаг не беше мярка за дължина, еквивалентна на един километър, както е в Турция.
Все пак нека се надяваме, че тази липса на показност бе за добро. Беко тръгна по дългия (доста по-зелен) път, водещ към древната, но ревнива към външния си вид жена, наречена София. 
    Пътната система в България много напомняше древен шифър, навярно измислен от Дан Браун . Всяка една липсваща табела, всеки един грешен знак, даваше поле за изява на  пътуващия и той нито за един момент не знаеше къде отива. Както знаем обаче, именно незнанието предизвиква емоциите у човека. Затова и всеки един километър за Беко бе една нова земя, но тук не се сменяха несъвместими маски, тук всичко беше част от едно цяло – от една безкрайна дъга. Вечерта неусетно пречупи действителността през своята призма наоколо замириса на лятна свежест, носеща в себе си хиляди молекули вода. Той реши да полегне в канавката до пътя, а някъде там, в долината, кротката малка река погали за последно българските брегове и отмина. Беко лека-полека заспа в прегръдката на тревата. Присъниха му се дългите ръце на Егейско море, те обаче този път не прегръщаха дървени лодки, а странни машини, които въпреки грозотата си, се носеха грациозно наляво-надясно. Това всъщност бяха компютри „Правец”. Изведнъж обаче те започнаха да потъват мълниеносно надолу. Беко започна да крещи, дори се опита да ги спаси, но не успя – морето просто не търпеше върху себе си тъпи човешки машини. Той легна на брега започна да плаче за своите приятели. Нима трябваше то да бъде толкова грубо с тях, нима те бяха виновни? Около него се разстели мъгла, в деличината засвири тъжна турска песен. И в този пик на тъгата Беко се събуди, подканян от рева на колите. До него в храстите наистина свиреше мелодия, идваща от някакъв телефон. Защо той свиреше с турска мелодия, нямаше как да стане ясно, но навярно бе забравен от група гасербайтери, обядващи на тревата предните дни. Едни турци се връщаха други отиваха на запад, живота се въртеше около милиарди оси, всяка една от който по-непонятна от предишната, изобщо всеки тръгнал да търси логика, да поставя човека машина на преден план, беше обречен, давейки се в морето на многообразието.
  Беко се качи отново на пътя и се понесе с лекотата на птица, усетила полъха на вятъра. Имаше нещо свободно в този пейзаж, имаше нещо дълго очаквано. Ненадейно зад него изсвири някакъв ТИР и спря рязко до него. Той се стресна и понечи да се скрие в канавката, шофьорът обаче подвикна:
- Качвай се бе, к’во се туткаш!
Беко се учуди първоначално, но после се сети за непредсказуемите вълни край Босфора, които отдавна предупреждаваха пътниците, че навлизат в странните Балкани.
- Мерси, аркадаш – отвърна той и се намуши вътре.
Вътре обстановката беше, разбира се, клиширана – разкрачени женски форми, пищящи мелодии, крадени от Сърбия, и естествено бъбрив широко скроен шофьор.
- Възраждаш времето на стопаджиите, а? – захили се шофьорът, подавайки му цигара.
- Не, мерси. Ами, може да се каже, ако говорим за 80-е.
- Що пък тогава?
- Дълга история.
- Хубавото на шофьорите е, че приказват, а не разпитват.
- Зависи от стопаджията. Тази музика к’ва е?
- Чалга, брато, както те гледам идваш от изток – трябва да ти е позната.
- Не е, нашата музика е по-дълбока, но аз и нея не слушам. Сега съм на техно.
- На мен тази музика ми навява спомени за стари щастливи времена. Едно време, когато американците бомбардираха Сърбия, аз и още няколко шофьора пренасяхме през границата нелегално бензин. Беше чудно време, лишено от мизерия. Дори получих изкривяване на гръбнака от пачките в дюшека! Но всичко бе издухано от вятъра, пустите му и пари, не стигат.
- Май ти не си по икономиката.
- Кое?
- Нищо, комши, нищо.
Те блажено поеха пътя към Пловдив. Зад тях скъпото ни слънце вече беше излезнало от тежката прегръдка на Черно море. То често се застояваше над усмихнатата Горнотракийска низина, спомняйки си за племето, което със своите накити преди време накърни неговото достойнство, сега обаче тях ги нямаше, но слънцето все още се озърташе нервно, сякаш те щяха да изскочат от някоя могила.
   Към обяд те бяха вече в Пловдив. Каква чудна гледка очакваше турските очи. Лятото просто обичаше този град. Жегата нажежаваше дългия център – той се превръщаше на трептяща струна, по която минаваха хиляди крака, хиляди съдби. Човек тук ставаше поет, музикант и какво ли още не, предизвикано от чудното трептене.Беко, разбира се, посети джамията, но да не споделям с вас подробностите -  това си бе лично пространство за молещите се. После обиколи целия център няколко път и когато взе да се стъмва започна да търси място за пренощуване. Бързо съзря един китен парк до хотела и се настани удобно на една пейка.
- О, my friend. What’s up?
- Пак ли тази – промърмори той, на чист български.
- Ти българин ли си бил, бе. Идиот! А аз се напъвах да говоря на английски, кой знае колко е било сбъркано,  хубаво че ти беше много по-зле – засмя се позната ни туристка.
- Не ти разбрах нищо тогава, хубаво че сега съм понаучил вече българския, че пак щях да ти гледам опулената физиономия.
- Ще гледаш, к’во ще правиш. Ти от тук ли си?
- Не, от Турция, но може да се каже, че съм и българин.
- А, защо лежиш тук.
- Ми, ще спя.
- Не знаех, че турските клошари идват през лятото в България.
- Не, просто ме хвана лудостта откакто съм тук.
- Да, така е – ние еднакво добре разваляме и изтока и запада. За къде си иначе?
- София. Ще ставам студент.
- А, жалко. Ела с мен ще те закарам.
Той стана учудено и тя го поведе енергично на накъде.
- Хайде, че ми трябва още един човек – захили се отново тя.
Не след дълго бяха пред някаква си стара ограда тя го погледна умилително и му каза:
- Стой тук и наблюдавай, след малко идвам.
- Ама…
- Няма да ти избягам спокойно.
Тя се прекачи през оградата, пред опуления му поглед, и изчезна. Беко започна нервно да се озърта, мислейки, че с него е свършено. Всеки един миг от ъгъла изскачаше по една полицейска кола, създадена от възпален от параноя разум. След миг тя се появи отгоре и му прошушна:
- Гледал ли си „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”.
- К’во? – погледна я стреснат –Да! Дръпнах го от един тайландски сайт.
-Браво на тебе, и пират си бил! Нищо поне ще ти е познато - ти ще си дядото между впрочем. Помогни ми за колелото – завърши тя и почти му го стовари на главата, а после се развика – Хайде, по-бързо, че ще провалиш всичко. От два дни го дебна!
***
   Около тях се протягаха дългите лъчи на новата сутрин, но дори и те не можеха на достигната далечната точка, наречена София. Те караха бавно в аварийната лента, необезпокоявани от ръмжащите коли. Всичко блестеше, всичко се радваше и това се дължеше на факта, че те бяха едно цяло с въздуха, с природата. Има нещо чудно в колелото – то сякаш по-бързо показва красотата на околния свят, сякаш човек, докато кара, по-добре осъзнава всичко наоколо, сякаш е наистина свободен. Дългата магистрала весело гледаше безмоторните пътници и им се плезеше: „Скоро ще порасне сестра ми и вече няма да съм сама” , сякаш казваше им тя и продължаваше да ги следи с поглед. Бедната - не осъзнаваше, че сестра ѝ бе много лакомо дете, което с жадни уста ядеше от залъка на твореца. Те също не осъзнаваха това, пък и нямаше и нужда, за какво са ти такива черни мисли, когато почти летиш.
- Ти къде ще учиш? – запита го тя.
- Техническият.
- Господи! Поне може да ми бъдеш от полза. Да, ще те задържа малко повече.
- Това прозвуча странно, сякаш говориш за предмет, но аз не съм много добре с българския все още, не разбрах подтекста, когото използва.
- Ами, няма голяма сложност в думите ми, но няма да пояснявам.
След няколко часа те бяха вече в София и се запътиха към битака. Там изобилстваше от всякакви боклуци, но вниманието им взе един изпочупен делтапланер. Продавача му беше  доста досаден човек, на пръв поглед, с рошава коса, набиващ енергично сандвич.
- Обективно погледнато това струва много повече от цената, която предлагате, но, от друга страна, в ракурса на…
До него стоеше доста енергична жена, която го сръга здраво в ребрата и прошушна следното: „Ти зле ли си? Я го продавай бързо тоя боклук. Виж колко са навити”, той, разбира се, се съгласи с нея и нашите приятели се сдобиха с летателно средство. Те го занесоха на една ливада до битака и започнаха да обсъждат плана, или по-точно – тя да обсъжда. Беко се включи по-активно в ремонтните работи и след един месец там горе, над претъпкания от изпрани пари квартал Драгалевци, се появи нова птица, която започна своя полет над задрямалото в смок Софийско поле.
- Какво звъни? – попита го тя.
- Телефонът, който намерих, когато дойдох в България.
- Я го приближи към мен.
- Гледай къде караш, моля те!
- Дай го де, че нарочно ще се разбия.
- Добре, добре, ето!
- Деле, това е моята песен. За нея те питах онзи път. Много е луда случайността, обичам те – обърна се тя към него.
  Дали нашият Беко щеше да стигне до своя нов университет някога, път дали и изобщо
искаше? Сега щеше да реши само безгрижният вятър.
      
Безкрайно реене, приятели!