но те за теб разход само бяха
и IBAN-a си, докато мълвяха,
превръщаха се в прах.
*
Вашингтон, Вашингтон,
махни магарето - трябва слон.
Вашингтон, Вашингтон,
или скоро ще си планктон.
*
И вместо по Оруел
живеем по Хъксли
но повечето алфи
оказаха се проститутки
имаш един часовник
навиваш го около някого
40 часа остават до края
имаш една съдба
чакаш постоянно нова
38 часа остават до края
имаш един дом
оставаш го заради пари
36 часа остават до края
имаш една вяра
покръстват те в друга
34 часа остават до края
имаш една страст
сватосваш я за друг
32 часа остават до края
имаш една луна
пишеш за нея на новолуние
30 часа остават до края
имаш няколко цигари
чупиш запалката в земята
28 часа остават до края
имаш няколко бири
замеряш чайките с тях
26 часа остават до края
имаш една илюзия
порастваш далеч от нея
24 часа остават до края
имаш една жена
даваш ѝ последния си ден
нейната нощ ти остава до края
Ако питаш се често, къде е
България, къде са нейните зелени гори?
В себе си ще откриеш карта, скрита дълбоко, уви!
Горе на нея ще пише:
„Дунав съм аз, момък висок,
единият ми край беше… поробен, а другия
живя сляпо в измислен разкош…
Зимата обаче настъпи
и по мен затропаха хиляди крака –
Йордановден беше ги кръстил с надежда –
към борба водеха те новите си имена…
Лавина неусетно помете
милионите зверски сърца,
надежда заискря в очите човешки,
обич се изписа на всяка уста…”
Под гордия надпис ще видиш
ребра планински, пълни с кръв,
събрали народните вопли,
турили на робското спокойствие кръст…
Убихме отдавна нашите герои,
фанатизъм в очите ни сега гори –
храним се само чужди истории
цоцаме от мръсни европейски пари!
Чакаме вечно за нещо,
шило слагаме във всяка торба,
ще пребъдем ли, или умрем смешно;
ъгъл ли ще бъде винаги наща страна?
„ь” е любимата ни буква –
юнаци сме вече само на думи,
явно надеждата е вънка… В гурбетските сълзи!
Плиска – базиликата
Плиска
потънала в мъх
с олтар от небе
свещи – фотоапарати
налягали поети
вместо икони
само гущерите
идват тук да се молят
другите се препичат
Мадара – голямата пещера
Захлупен от камъни
си пуша трева
говоря си с тях
и се смея
на скалните им вицове
Клетка
Окована мечка
с тениска на Pink Floyd
седи и гледа стената
Останала далеч от самотата
ще откъснеш лист от нежна роза
и чувствайки се център на земята
ще поемеш щастие свръхдоза.
Опиянявай, скъпа, опиянявай
моята душа с огнени очи
и не забравяй, скъпа, не забравяй
че сбъдват се нашите мечти.
А на прага на морето
стоят разпилени хиляди души
и горе нейде на небето
радва ни се Той, присвил очи.
Защото вижда в моя поглед,
как се отразява твоята душа
и знае, че за нас ще бъде пролет
всичко до края на света.
На розата ги няма веч листата
похаби ги ти с нежната си страст
и остáви ми дори рана на устата,
но тя е обща – аз съм вече твоя част.
Смених ѝ струните –
засвири.
Измих я –
блесна.
Потърсих сълзите ѝ,
но са се скрили.
Погалих я,
но тя заекна.
Попитах я защо,
не каза.
Явно не ѝ се свири
с мен и с моята проказа
да смятам, че жените все се крият.
Оставих я настрани –
не трепна,
не потърси моята ръка,
не пожела реакция ответна –
сама остана и замря.
А аз реших да пиша…
И с теб ли ще е така:
ще чувам, че някой зад мен диша,
без обаче да ме докосва с ръка;
ще се показва нещо, само когато
струните опъна преди това,
а после ще мълчи гордо като злато,
като замръзнала стара мома.
Спокойно не съм казал
на никой тайната,
че смених ти струните,
хора не съм викал –
просто намерих си работа
в сферата на услугите.
Предложите ли красив образ,
аз го описвам отлично.
без доблест,
без чувства към нищо.
Предложите ли снага
на китара аз я пречупвам
и с влажна, измита ръка
без срам кабела ѝ изключвам.
И ти замлъкна, замирайки до другата,
приела ме само в името на услугата:
да свиря на нея,
да я карам да мисли,
да пиша епопея
за потоци сребристи…
Редят се клишета пред мен
и после пак клишета
Стига съм се държал за парапета,
нека по-добре да падна
в любовта пò човешки измамна.
Вече станахте две
с бляскави нови струни.
Дано поне
да направите дует помежду си,
след като не щете с мен,
и да съберете пари
за още един комплект мечти,
та и аз да си имам нов плен.
Нека дадем почивка
на страха от близост , и то с усмивка.
Нека го сменим с блясък
от човешко Его,
със светещ, но непотребен пясък
достатъчно дълбок обаче,
та да заровя китарата в него!
Кажи ми, има ли друг начин!?