Куче
Знаете ли, в тази долина едно време имаше рудник. Тогава дните минаваха бързо и неусетно, напомнящи на звъна на вагонетките. Навсякъде се щъкаха хора, радваха се, викаха – бяха заедно. Времето течеше неусетно, аз бях млад. Пасях гордо овчите си по е ония баир и всеки ден дълго гледах миньорите. Колко ли е голяма насладата да проникнеш в майката Земя? Какво ли усещат те? Аз не зная, но ми беше приятно да ги гледам. Овците обаче бързо се разпиляваха, останали без надзор, и всеки път ги търсех с часове. Веднъж, докато ръкомахах с гегата, срещнах него – кучето. Беше голямо и космато, с израз на мечка, рязани уши. Аз обаче не се изплаших, ами го гледах кротко в очите – и то явно търсеше нещо (някого). Погледахме се известно време в очите и сетне се разделихме. Тази сцена се повтаряше всеки ден, даже понякога дори мястото на срещата беше същото – сигурно обикаляхме в кръг. Това продължи десет дълги години, нито аз обаче намерих моят любов, нито то своя изгубен стопанин. Защо сега чак ви