Мия и пингвините
Обичах топла утроба на мама най-вече когато тя се носеше по ледените течения. Обичах вибрирането на корема ѝ, когато се приближаваше косатка. Обичах звуците. Но най-вече обичах себе си! Беше една януарска сутрин и аз се събудих от някакво невероятно стискане, сякаш всичко беше срещу мен. Не след дълго се озовах на леда, заобиколена от странни крака. Мама беше станала материална. Аз започнах да се търкалям надолу, опитвайки се да избягам, търсейки подобно тъмно пространство; но една подобна шарена фигура ме спря и ме възседна. 54 дена лежах под задника ту на непознатия, ту на мама и единственото, което виждах, беше сянката от краката им. Една наистина досадна сянка. След като мина това време, те започнаха да ме бръскат с човки, но аз не помръдвах. Мълчах и чаках да си тръгнат. Не след дълго това стана и аз останаха сама на брега, на този безкраен бряг, без да знам езика нито на камъните, нито на водата. Започнах да се търкалям по леда. През повечето време беше наистина отегчително,