Град от хора
I Пеперудени очи и тихи вопли, кожени палта и погледи; оставени сами в метрото сред тела на винаги подгонени сакати пътници. Нима сред тази паплач глуха не си загубихте усмивката, давала вселена на поетите; и не удавихте душите си на някое литературно четене, във кривите им стихове? Нима сте още себе си и още тихичко се радвате, когато подхлъзнало се Времето, пред вас се строполи и падне, а после се усмихне тъпо: „Ръка защо не ми подавате?” Но вие не отговаряйте ми нищо! II Останаха боклукчиите, разсипаните лимони и спомените само по улицата. Разхождам се. Лицата са познати, когато просветва цигарата, и непознати, когато излиза димът. Тихо е. Очаквам букети, а намирам фасове – ако ги разцепя ще приличат на цветя. Правя го. От бъркалките ще станат чудни дръжки, с тях ще ги засяда под светещите прозорци. Време им е. Нека са разцъфнали до сутринта; като ги намерите, полейте ги. III Една година хора, дошли от някъде напудрени, апатични,