Град от хора

I

Пеперудени очи и тихи вопли,
кожени палта и погледи;
оставени сами в метрото
сред тела на винаги подгонени
сакати пътници.   

Нима сред тази паплач глуха
не си загубихте усмивката,
давала вселена на поетите;
и не удавихте душите си
на някое литературно четене,
във кривите им стихове?

Нима сте още себе си
и още тихичко се радвате,
когато подхлъзнало се Времето,
пред вас се строполи и падне,
а после се усмихне тъпо:
„Ръка защо не ми подавате?”

Но вие не отговаряйте ми нищо!

II

Останаха боклукчиите,
разсипаните лимони
и спомените само
по улицата.
Разхождам се.
Лицата са познати,
когато просветва цигарата,
и непознати,
когато излиза димът.
Тихо е.
Очаквам букети,
а намирам фасове –
ако ги разцепя
ще приличат на цветя.
Правя го.
От бъркалките
ще станат чудни дръжки,
с тях ще ги засяда
под светещите прозорци.
Време им е.
Нека са разцъфнали
до сутринта;
като ги намерите,
полейте ги. 

III

Една година хора,
дошли от някъде
напудрени,
апатични,
горделиви и
обичащи другиго.
Дошли и тръгнали
изневиделица
или нарочно;
но винаги
апериодично спрямо
хоризонта на мечтата ми;
разбулвайки
анархията в сърцето ми.

Една година вода,
(взета от скелета
на тяхната атрофия)
с която поливах
овошките,
дънерите,
истината,
надеждата и
амбицията си.

Моята една година,
стълбът на днешното,
който оставих,
вярвайки в чуждото.
Една година
дълбаене в главата ми
на непознати имена,
върху
бели арки от спомени,
с големи и криви букви
като стари ауспуси.

Те бълваха само препоръки.
Учеха ме на мъгла.
А нима?
Една година не е достатъчна,
за да изфирясат
изгорелите им газове
от града ми ?

IV

На края
на канелената ти коса
си направих къща,
и там сега живея:

На живо,
на ужким, на сляпо;
самота не намирам
и не се моля

на никого
на пресекулки и с плач,
само учестено дишам
и те съзерцавам.

Наистина ли
не усещаш сиянието си
с върха на пръстите
или просто се правиш?

Няма нощ,
няма ден за мен –
само светлинна радиация
и трусове от движенията ти.

Някога ще
настане покой
смъртта ще те навести
и аз ще тръгна

надолу по
някогашното ти тяло,
станало вече на рози
и червени нокти.

На върха
на червените ти нокти
ще свърши пътя ми
и ще започва полетът.

Някъде
някога, затворил очи,
самотно ще си спомня
импулса на душата ти

носил ме към
нищото и всичкото…
Но сега съм с теб,
но сега те съзерцавам!

Популярни публикации от този блог

Изрезки

аман

14102019