Език

Винаги съм смятал езика за даденост, за нещо, което винаги е било и ще бъде с мен – ще бъде в главата ми като лепкав текст на песен. Само дето това се оказа пълна лъжа, която много лесно лъсна наяве. Просто трябваше да излезна извън страната си и сам започнах да я практикувам, ползвайки чуждия език или пък някой наложен в световен план, какъвто е английският. И така всеки пък, възползвайки се от  глобализацията, губех най-важното нещо от моята култура.
В България ние имаме самочувствието, че сме създали нещо голямо, развивайки кирилицата и превръщайки я в азбука на славянския свят. Аз смятам, че това самочувствие е обосновано и с покритие, но трудно може да се очаква някоя чужда държава да признае това, защото всеки осъзнава, че най-важното културно постижение на неговата страна е езикът и той си го устоява. Великите сили са направили своите езици световни и са ги набутали в устите на милиони хора. Ето сега вие четете това есе на един такъв език, но то първоначално беше на български. Реших да го изпратя след  като някой друг го е превел, вместо да си припомням английската граматика и да го родя на английски. Направих това, защото смятам, че младите, когато творят, трябва да дават приоритет на своя език първо, а след това да търсят способи за достигне до по-широка аудитория. Може би звучи националистично, но именно чрез нашия език най-лесно можем да станем интересни за другите, а чак след това да им преведем какво сме казали. Някак е много хубаво, когато се опитваш да разчетеш по езика на тялото, какво ти казва африканецът и чак след това го питаш: „Do you speak English?” или „Parlez-vous français?”. Някак е много красиво всеки веднага да показва различието си още като казва „здрасти!” на своя език и чува след това отсрещното на чуждия. Разбира се, аз не искам да превръщам света във Вавилонска кула, но и не искам във всяка една страна да пия „water” и да нося „shoes”. Искам да е различно.
Основно младите могат да превърнат оксиморона „устоявай своя език, но и контактувай с различните” в сила и то с много лесна игра: Просто трябва, когато някой ти се представи, да напишеш името му на своята си азбука и да му го прочетеш. Така той ще чуе нещо познато и ще види нещо непознато. Разковничето е в тази дуалистичност, ти хем показваш интерес към другия, хем устояваш своето. Разбира се, ако другата страна бъде провокирана и тя направи същото със твоето име нещата стават перфектни.
Преминах от общо говорене към говорене на конкретен слушател в горния абзац, защото искам да покажа, че езика, когато е личен и знае къде отива, е наистина силен. Ето когато трябваше да обясня нещо конкретно използвах говорене на един слушател, и това беше от безсилие. Такова безсилие се побеждава само с личен контакт. Играта с имена, която описах, е именно такъв.
В личното младите безспорно са шампиони, те кръстосват света, опознават го, разбират го и всичко това с енергията на девствения, който все още не е започнал да пътува заради ангажименти, командировки и конференции. Някак в тази възраст ние имаме възможността да бъдем свободни като деца и разбиращи като възрастни. И именно сега, и именно с нашия език можем да създадем някаква промяна. Промяна, в която ще знам името на другия и в пряк, и в преносен смисъл, демек – и в чисто статистически, но и в душевен план. Колкото повече листчета има по света с твоето име и колкото повече листчета имаш у себе си, толкова по-близо е толерантността, която е сигурен симптом , че идва по-добро бъдеще.