Поживьом, увидим
Беше лято, някакво такова задушно. Седяхме с дядо ми по крушата: - Искаш да ставаш писател, момче! Запомни едно нещо: всеки един писател трябва да познава поне една лека жена, която да му разказва всичко каквото прави, а той да е влюбен в нея цял живот и никога да не ѝ каже – това е да си писател. - Що за глупости! Аз сега искам да пиша с една госпожица, но тя се прави, че не е в настроение, честните ѝ сини очи тъй изкусно лъжат. - Трай сега, за леки жени ти говоря, остави това писане. - Времето ти е минало вече за тeзи жени, слушай аз като ти говоря. - Ще ме ядосаш, момче, и няма да умрем, докато не си намериш и ти една такваз жена, която да ти разказва всичко, пък после ако искаш пиши, ако искаш друго прави. - Имам си такава, хубава е, може си го занаята, сменя чужденците с българи и българите с чужденци, ачик жена си е – когато искам да ми е хубаво при нея отивам, поне мислено. - Халал да ти е, а ако ме лъжеш – сянка на белите ми кости да правиш. - Недей кълни, дядо