Поживьом, увидим

Беше лято, някакво такова задушно. Седяхме с дядо ми по крушата:
- Искаш да ставаш писател, момче! Запомни едно нещо: всеки един писател трябва да познава поне една лека жена, която да му разказва всичко каквото прави, а той да е влюбен в нея цял живот и никога да не ѝ каже – това е да си писател.
- Що за глупости! Аз сега искам да пиша с една госпожица, но тя се прави, че не е в настроение, честните ѝ сини очи тъй изкусно лъжат.
- Трай сега, за леки жени ти говоря, остави това писане.
- Времето ти е минало вече за тeзи жени, слушай аз като ти говоря.
- Ще ме ядосаш, момче, и няма да умрем, докато не си намериш и ти една такваз жена, която да ти разказва всичко, пък после ако искаш пиши, ако искаш друго прави.
- Имам си такава, хубава е, може си го занаята, сменя чужденците с българи и българите с чужденци, ачик жена си е – когато искам да ми е хубаво при нея отивам, поне мислено.
-  Халал да ти е, а ако ме лъжеш – сянка на белите ми кости да правиш.
- Недей кълни, дядо!
- Ще кълня я, то за таквиз неща се не лъже, ако имаш, имаш; ако нямаш – траеш си. Няма тука на айдук да ми се правиш.
- Кажи сега със синеоката какво да правя.
- Туй е друга работа. Аз едно време баба ти, видиш я и тя каква е синеока, две недели я оставих без нито дума да ѝ кажа, а ти, видиш ли, те очите ѝ потъмняха, то, тъй да знаеш – потъмняват очите, които не се гледат с мерак. Тя накрая сама кадинса, та чак баница ми донесе.
- Аз не искам баници, дядо, празни неща ми говориш.
- Като малък не съм те бил, ма сега ще те набия, недей ме прекъсва. Ако искаш такваз инатлива да спазариш, „добре” ще ѝ викаш, пък тя сама ще си легне.
- Само едното чукане ти е в главата на тебе май, за писане ти говоря.
- Не мога да повярвам, че такъв пулав излезе, казал го е класикът „Имаше много по-лесни начини да спя с тебе, но писането ми се видя най-красивият”. Тъй да знаеш, жена ако я има в историята, за туй ще е.
- Добре!
- Няма на мен да ми викаш „добре”, ами на нея ще викаш и ще ѝ пратиш нещо гиздаво, около косите да си го омотае, кога стане сутрин без него да не излиза от къщи, пък после сама ще кандиса.
- А другата, какво да я правя. „Леката” – както я нарече.
- С такива се нищо не прави, когато те искат, се стягаш; когато те подминават, си ходиш по пътя. Те от дявола идат и за ангели се представят. Недей се захласва по тях, слушай каквото ти думат и теманета до земята им прави, защото хорските грехове точно те ги събират и после ги чистят.
- Добре.
- Ако наистина всичко ти казва, недей я предава, те леките, най го разбират живота, а другата щом ѝ е кипнало и текстове ти е изпращала, има си го настроението, изчакай, пък то и желание ще дойде. После като месечина ще те следва в живота. Ще знаеш, писането е дадено, за да си играеш с доверието женско, пък ако те бива, те сами ще си идват. Леките ще ти разказват истории, а на синеоките ще тъмнеят очите по тебе.
- Дай, боже.
- Недей да богохулстваш свят празник е днеска. И помни една жена ти трябва на тебе. В пълнолуние ще я намериш. Леката ми се чини да бъде, туй женското доверие на пазара не можеш да купиш. А синеоката нека си синее на воля. Ако я радваш, ще пише.
- Струва ми се, че няма да нито една от двете, и двете просто ме ползват.
- Трай сега и дядо си слушай. Те себе си повече ползват.