Градът
Градът спи, а аз го гледам. Чудя се на неговото спокойствие. Нима няма нещо, заради което възглавницата да му се струва твърда? Нима няма нещо, което да го кара, да гледа втренчено спящите, както правя аз?…Нима не е самотен?… Проблясват фаровете на колите нежно в прозореца ми. Опитвайки се да ме погалят, но аз не помръдвам, защото искам да взема неговото спокойствие. Да го скрия някъде и той да ме моля за него, както аз сега се моля някоя от тези коли да връхлети в стаята ми, и да ми каже: „ Лека нощ, приятел!”, оставайки след себе си спокойствието на нощта. Оставайки частица радост. Къде си ти ? Къде остана твоето дихание? Защо ме остави? Без теб този град вече ми е чужд. Вече не иска да ме приспива…Помниш ли, когато ти стоеше мокра на тротоара, опитвайки се да запалиш цигарата си. Тогава той ми помогна, скапаният му град, и постави запалка в краката ми. Разбира се, аз ти я подадох. И после знаеш: автобусът, мръсната седалка, блок N4, мокрото ти тяло…Още усещам студенината в ръцет