Градът

Градът  спи, а аз го гледам. Чудя се на неговото спокойствие. Нима няма нещо, заради което възглавницата да му се струва твърда? Нима няма нещо, което да го кара, да гледа втренчено спящите, както правя аз?…Нима не е самотен?…
Проблясват фаровете на колите нежно в прозореца ми. Опитвайки се да ме погалят, но аз не помръдвам, защото искам да взема неговото спокойствие. Да го скрия някъде и той да ме моля за него, както аз сега се моля някоя от тези коли да връхлети в стаята ми, и да ми каже: „ Лека нощ, приятел!”, оставайки след себе си спокойствието на нощта. Оставайки частица радост. Къде си ти ? Къде остана твоето дихание? Защо ме остави? Без теб този град вече ми е чужд. Вече не иска да ме приспива…Помниш ли, когато ти стоеше мокра на тротоара, опитвайки се да запалиш цигарата си. Тогава той ми помогна, скапаният му град, и постави запалка в краката ми. Разбира се, аз ти я подадох. И после знаеш: автобусът, мръсната седалка, блок N4, мокрото ти тяло…Още усещам  студенината в ръцете си . Още потрепервам, като се сетя как искаше да попия цялата влага от твоето тяло. Още искам да си тук! Но какво получавам? Него – мръсният град, изпълнен със злоба, самота и разбита любов. Разкъсан от булеварди, панелки и молове, превръщащи хората в следователи, търсещи постоянно нещо. Впрочем и аз бях такъв, заради това и онази вечер бях навън. Затова и гледах странно устните ти. Те ми напомняха на топлината, която безвъзвратно изгубих из тези улици. Не ли странно, по скоро иронично, че едно и също нещо ти дава и топлина, и самота. Не е ли гадно, че това нещо сега спи, а ние с теб гледаме втренчено. Впрочем не знам какво правиш ти, но не вярвам да си щастлива или по-скоро не искам, но това е друг въпрос, защото сега искам просто да ме чуеш. Аз съм тук все още. Аз не се предадох като теб. Аз отворих сърцето си, но не позволих то да изгори като твоето. Аз съм цял. А ти. Ти прекалено бързо изгори любовта. Остави страстта без контрол. Явно се боеше да не останеш отново, мокра и сама, на някоя спирка. Явно си слаба… Не искам да остана сам, но и не мога да живея в твоя свят. Затова и сега пращам този имейл, с ръкавици, боейки се дори и така да се докосна отново до теб, защото няма да оцелея втори път! Ти си някъде там. Сигурно се смееш, забравила за онзи миг. Да, знам, че беше само една нощ.Знам, че ти играеше роля. Знам, че устните ти са изтъркани вече. Но и знам, че още от първия поглед аз разбрах, че съм попаднал в плен и няма как да избягам. Затова и сега гледам заспалия град. Затова и сега те желая… Колко безгрижно светят лампите. Колко хора минават без да видят красотата. Колко много пътници търсят някоя като теб. Но неслучайно самотата е в женски род, както са и страстта, и любовта, защото това са твоите съставни части. Ти ги приложи над мен всичките. Остави ме да те топля и целувам, знаейки, че на другия ден ще искам да умра, събуждайки се в празно легло…Остави ме да те заобичам! Може би заради такива като теб града спи спокойно, знаейки, че вие ще покриете тайните му.А аз съм просто един човек, който не иска да бъде сам, но винаги ще си остане такъв! Каква си ти обаче? Каква е твоята душа? Дали изпитваш угризения? Дали все още си мокра? Аз смятам, че си такава. Защото ти си залята от чуждата самота, от чуждите изкуствени ласки. Залята си от нещастници! Прокълната си да останеш вечно там на пътя, търсеща запалка. Прокълната си да бъдеш сама, защото не повярва, че аз съм различен. Не повярва, че с мен няма да видиш повече дъжд…Не повярвах и аз обаче, защото иначе нямаше да заспивам. Нямаше да те пускам. И буквално щях да посиня устните ти от страст. Пък да видим тогава дали щеше да можеш да избягаш на сутринта. Нямаше, разбира се, защото щеше да си безпомощна, като мен след като познах страстта ти…
Колите светят жадно срещу мен. Явно вече са се решили да преминат през стаята. Докато стане това нека за последно да погледам града, как спи. Нека усетя топлината на твоите очи в отсрещните две лампи.И нека докосна изпотения прозорец, търсейки отново влажните извивки на твоето тяло. Ти си във всичко. Ти си всичко, което исках. Ти бе причината,  заради която не спах толкова време. Вече знам, че те има там някъде, под възглавницата на живота. Вече изпитах твоята топлина! Сега мога да си отида. Там… в мъглата на сънищата. Сънища, които дори и градът никога няма да сънува. Сбогом на всички, които са останали будни. Пазете се, хора, от такива като нея, защото не ви искам при мен – при смъртта (чува се трясък от връхлитаща кола).