Размисли без чаша
Гледам интервю на Карбовски със създателя на списание „Егоист”. Не го казвам по име просто защото едва ли не го виждам за първи път. Това, разбира се, е плашещо за мен. Не за друго, ами просто защото е тъпо. Тъпо е, защото този човек до голяма степен говори на мой език. Чудя се дали моето поколение има такова списание, по facebook чета женски стихове, които напомнят Силвия Плат; разкази, които са си недоносен Буковски. Може би това, че съвременните хора, които пишат, имитират точни такива автори е знаково, самото списание „Егоист” го няма, но културата, която е налагало, я има.
Друго ценно нещо беше, че двамата до голяма степен обясниха това, че в крайна сметка ние тука в България сме винаги встрани от центъра, бил той Холивуд или пък Москва. Все тая е в крайна сметка кой е града, някак тука не се прави изкуство, ползвайки се националните особености, ами все се копира. Сега се сещам за един коментар, по повод на Камен Калев май че „Да, той е добър режисьор, но в крайна сметка защо не спре да копира френското кино”. Очевадно е, че ако Кустурица беше копирал Годар нямаше да е Кустурица. Да не говорим, че дори чалгата е копирана и то не особено качествено – Цеца винаги ще тегли на буксир Ивана в крайна сметка.
Тъпо е и друго, че те, докато говорят, осъзнават факта, че тяхното поколение не е родило книга с главно К. Да, има имена като Георги Господинов, които са някакво светило сред хората, които съм срещал по литературни конкурси; но в крайната сметка след Калотина той е никой. Не е Орхан Памук примерно.
Да, моите разсъждения тук са някакво претакане на зеле, което вече съм взел вкиснато от нечие интервю, но все пак има и личен мотив и той е една случка. Моя приятелка от Беларус ми изброи имена на български автори, които трябвало да прочете. Имената бяха само на Вазов, Алеко Константинов и още няколко от времето на соца. Аз се замислих, защо аджеба тия хора учат само тези автори, нима ние само с тях сме известни. Да първите двама са знакови, а останалите са там, защото нейната страна е близка до Русия, но няма ли и нещо ново, което да е интересно за чужденците?
Хубаво, че има хора като Анджела Родел, които превеждат наши съвременни автори в Америка. Тук обаче пак стигам до усещането, че тия хора (съвременните писатели) не ми създават чувство за страхопочитание, да не говорим, че дори техните приятели в лицето на Карбовски и въпросният Ивайло „Нойзи” Цветков (създателя на „Егоист”) също нямат такова. Естествено, че като си пиеш с някого трудно можеш да го смяташ за следващия Достоевски, но в крайна сметка и Керуак си е пил с много хора, но после пак са го направили идол. Ако имаме късмета някой съвременен български писател (примерно отново Господинов като най-изявено име) да създаде нещо, което да предизвика неща като Бийтълс (както е случая с Керуак) и нашата съвременна литература ще се прочуе. Дотогава ще гледаме как съвременните BG-предприемачи вместо да правят препратки към Оруел (като Стив Джобс) взривят хора и как някакви режисьори правят филми само и само, за да могат после да пообиколят малко света по фестивали.
Това е може би най-нихилистичното нещо, което съм писал, затова спирам и ще си намеря чаша.