In principio erat Verbum

В царството на белите никой не признаваше върховенството на сина (както ние), защото той беше само пълководец в техните очи и бе далеч от величието на баща си. И с това свое вярване не потъпкваха миналото и дедите си. Те не променяха символите и не се кланяха на новото, ами го приеха само за да ги приеме света. И докато ние рушахме старите храмове и върху тях издигахме нови, те просто смесваха настояще и минало и така обрекоха бъдещето на себе си. Бъдеще, което ние решихме да им отнемем. Заличихме тяхната история и нарекохме народа им чергарски, безписмен и варварски. Но докато жените им раждат деца и децата им имат уши и очи те ще чуват звуците на предците си и ще виждат знаците по земята. Така винаги ще знаят несъзнателно, че при тях първо дойдоха учителите и разказаха им за баща ни, а после при нас; че те бяха наши учители и че ние взехме знанията им. Но за да не го осъзнаят и с разума си трябва да разделим народа им: едната част да бъде под наша власт, а другата да приеме вярата

Беше пролет в гората, в Тихата гора. Също така от една седмица валеше и странни гъбки растяха навсякъде. Животните се бяха отдали на трасцедентни преживявания и преоткриваха както себе си така и събратята си. Единствен Кумчо Вълчо вместо на отваряне към Вселената се беше отдал на бизнес, но затова по-късно. От скоро в гората се беше появила и Охлюбохлювка и вече не беше толкоз тихо. Днес тя беше решила да се разтяга до едно дърво и да издава странни звуци. До нея се приближи малка кутийка: - Отвори ме - каза кутията. -Ох, ох – каза Охлюбохлювка. - Отвори ме, де – помоли се кутията. - Бох, бох – каза Охлюбохлювка. В този момент на заден план премина таралеж, крещейки „Viva la revolucion”, а зад него мармоти от Хунтата го гонеха. - Аз дори мога да говоря. На теб какво ти става? – очуди се кутията. - Луната ми е в Плутон днес и не трябва да говоря с никого. Особено пък с малки незнайни кутии, които прекъсват тренировката ми – скара се тя. - Но на мен ми се пика – каза кутията. -

Вещицата си търсише кристална топка, за да има с какво да си играе, когато остарее сама. Преди да станеш на сфера обаче, щешеш да бъдеш кръгло огледало, което тя да пита коя е най-красивата във слънчевата система и ако й кажеш друго име да отиде да я убие и пак да те пита след това. Ти си огледалото, което иска на стената си, за да закрие накое голямо петно. Ти си лунното дете, което живее под слънчеви закони и трябва да намери начин да се махне по бързо, търсейки друго огледало, а заставайки едно срещо друго те ще родят безкрая.

  А ко питаш се често, къде е   Б ългария, къде са нейните зелени гори?   В себе си ще откриеш карта, скрита дълбоко, уви!     Г оре на нея ще пише: „ Д унав съм аз, момък висок,   е диният ми край беше… поробен, а другия   ж ивя сляпо в измислен разкош…   З имата обаче настъпи   и по мен затропаха хиляди крака –   Й ордановден беше ги кръстил с надежда –   к ъм борба водеха те новите си имена…   Л авина неусетно помете   м илионите зверски сърца,   н адежда заискря в очите човешки,   о бич се изписа на всяка уста…”   П од гордия надпис ще видиш   р ебра планински, пълни с кръв,   с ъбрали народните вопли,   т урили на робското спокойствие кръст…   У бихме отдавна нашите герои,   ф анатизъм в очите ни сега гори –   х раним се само чужди истории   ц оцаме от мръсни европейски пари!   Ч акаме вечно за нещо,   ш ило слагаме във всяка торба,   щ е пребъдем ли, или умрем смешно;   ъ гъл ли ще бъде винаги наща страна? „ ь ” е любимата ни буква –   ю наци сме ве

  Истанбул – живият пример, че шизофренията е душевен бич не само за хората, но и за градовете. Причината за неговото заболяване беше Босфора. Този грамаден процеп разделяше двете полукълба на града и даваше ясната граница на двата континента. От едната страна бяха спокойно живеещите азиатци, носещи мириса на прясно изпечено кафе в душите си; а от другата препускаха, вечно загледаните на запад, икономисти, индустриалци, политици. Всяко нещо тук имаше двойно лице, но подобно на онези маски (от страна с луна, а от другата със слънце) то бе просто външна обвивка на обикновените човешки желания, оставащи винаги зад кулисите. Едно от тези желания, в точност любопитството, се бе загнездило в душата на моят герой – Беко. Първо обаче нека ви запозная с неговата външност. Той беше около двайсет и пет годишен младеж, дошъл с родителите си в Турция по време на Възродителния процес. Родителите му бяха работили в… всъщност нека спра с глупавия преразказ… за Бога, 5-годишният Беко беше много по-ори