Кости

Избираш най-неравната и тъмна улица в Студентски, колкото и да е голяма конкуренцията. Взимаш си бира и тръгваш по нея... Падаш. Лакътя ти не издържа crash-теста. Пробваш да се heal-неш, но не става. Звъниш на 112, казват ти, че ще стане по-бързо, ако си извикаш такси. Измисляш нов начин за спиране на такси с нос. В спешното обясняваш как си я счупил - всички заключават, че си пиян. Пращат те на рентген. Там те карат да си изпънеш ръката, смяташ го за шега, докато не започнат да ти я разпъват. Крещиш, но поне снимката е по учебник, което после разбираш, че е задължително. Връщаш се долу, казват ти, че са си изпили вече лексотана и могат да преглеждат. Докато ти правят кардиограма, ти звънят от РПУ-то  на Студентски да те питат какво е станало с този със счупената ръка, казваш, че това си ти. Не ти вярват... Настаняват те, колега ти е 70-годишен дядка с 20 операции, които яде руски бонбони и се смее – спираш да се оплакваш, поне на глас. На следващия ден започват обясненията какво е станало на роднини и приятели. Помагат ти всякакви хора, започваш да вярваш в доброто (тук без ирония). Пожелаваш си свой вариант на Гандхари, която, вместо превръзка за очи, да сложи гипс, за да „виждате” живота по еднакъв начин. Получаваш руса главна сестра, която ти носи фактура. „Пак става” – казваш си, или поне за сега. Вечерта хирурга те кръщава „Герасим” и крещи, че чака това име по коридора, смеейки се. След няколко дни си взимаш гипсовата отливка (заедно с ръката) и си тръгваш. Гандхари те чака. Вече си поданик на Субала и писането е излишно.