Преди залез
Аз съм в нещо, наречено „Новата поща”, на десетия етаж. Има само два по-високи блока отпред. Вижда се цялата морска градина, а след нея е навсякъде море, като само вече споменатите проклети два по-високи блока пречат. Някъде преди залез всички птици започват да летят сякаш под диктовка: първо лястовиците, после гълъбите, след тях чайките и накрая гларусите. Всички го правят с настървение, сякаш утре няма да има небе. Гледал съм „Бърдмен” и ми се приисква да скоча, преценявам обаче, че гипса няма добра аеродинамична форма и продължавам да чета Буковски. Казали са ми, че помага за костната система. По някое време звъни скайпът – познато отнякъде хубаво женско лице. Запознава ме с някой си Ханс. Любезност. Ровя мисловно в миналото, докато обсъждаме кой какво прави. Пак любезност. Червената слушалка. До след година може би. Сещам се за „...моето нахално момиче/ замина на запад.” махам притежателното местоимение като неуместно за ситуацията, после пак чета Буковски. Отчайвам се за моето