Вишнево

Жената с вишневото палто винаги стоеше накрая на спирката, когато ѝ беше хубаво. Зад гърба ѝ беше ръбът на метростанцията и тя го правеше по заоблен със сянката си, зад нея прииждаха тези от метрото, минаваха покрай дясното ѝ рамо и заставаха пред нея, за да чакат автобуса. Беше си тривиалната спирка на градския, трудно бих убедил някой, че точно там трябва да се седи, когато му е хубаво, но жената с вишневото палто не беше капризна и никак не подбираше кога да ѝ е хубаво и къде. Някъде към единадесет часа всичко се изпразваше и тя сядаше на ръба на метрото, около нея оставаха само светлините. Тя палеше цигара и гледаше как се оцветяваше от тях димът, летейки нагоре. Смяташе, че се оцветява, защото ѝ е хубаво и не вярваше на моето описание, че от светлините. Не вярваше и че палтото ѝ е „вишнено”, защото всяко нещо, щом беше наименувано, погрозняваше .