Велма
В това фоайе имаше място за цял оркестър. Фотьойлите донякъде дори напомняха наличие на нещо голямо. Стените не бяха в стил мутробарок като по другите хотели, а по-скоро сполучливо понтираха изисканост. Прозорците бяха цветни и имаше много картини. Най-запомняща се за мен си остана синята плетеница от тела, намираща се в нейния офис, някъде там над приведения ѝ понякога гръб. Плетеница беше и всичко останало в този хотел – от хиляди страни се спускаха въжета, които се оплитаха по всевъзможни начини около Рецепцията. По тях течаха стотици сигнали, приличащи отдалече на малки черни мишки. Тези мишки, веднага щом стигнеха до Рецепцията, започваха да гризат всичко, що свареха. Най страдаше от техните набези бялото тяло на рецепционистката, която дванайсет часа ръкомахаше, гонейки отчаяно всякакви гадини. Някъде след девет часа всеки ден от страничен тъмен коридор идваше нещо, носено сякаш от вятър. То се движеше с лекота на двайсет сантиметра (15 сантиметра ток и 5 сантиметра самоувер