Велма

В това фоайе имаше място за цял оркестър. Фотьойлите донякъде дори напомняха наличие на нещо голямо. Стените не бяха в стил мутробарок като по другите хотели, а по-скоро сполучливо понтираха изисканост. Прозорците бяха цветни и имаше много картини. Най-запомняща се за мен си остана синята плетеница от тела, намираща се в нейния офис, някъде там над приведения ѝ понякога гръб. Плетеница беше и всичко останало в този хотел – от хиляди страни се спускаха въжета, които се оплитаха по всевъзможни начини около Рецепцията. По тях течаха стотици сигнали, приличащи отдалече на малки черни мишки. Тези мишки, веднага щом стигнеха до Рецепцията, започваха да гризат всичко, що свареха.  Най страдаше от техните набези бялото тяло на рецепционистката, която дванайсет часа ръкомахаше, гонейки отчаяно всякакви гадини.
Някъде след девет часа всеки ден от страничен тъмен коридор идваше нещо, носено сякаш от вятър. То се движеше с лекота на двайсет сантиметра (15 сантиметра ток и 5 сантиметра самоувереност) над земята и приближавайки се превръщаше в „тя”. Трябва да призная, че превръщането беше наистина сполучливо: наблюдаваше се перфектно съотношение на почти всичко, изграждащо нейното тяло. Самото приближаване пък издаваше гимнастическо или по-скоро балетно минало – да не забравяме, че жени именно от тези сфери най-добре могат да използват толкова неудобни обувки за толкова удобни цели. Да, тя създаваше впечатление с движенията си и докато аз го изразяваха само нямо, другите служители подхвърляха често към мен вулгарни коментари по неин адрес.  Моите отговори си останаха обаче нeми и често дори липсваха, но самото ми сегашно писане показва също подобни желания. Разбира се, не станах свидетел на директни подвиквания,  мъжете в този бранш са добре шлифовани. Имаше вероятност те просто да ме провокираха, разбира се, лишени от всякакви задни мисли, но аз тази вероятност я зачеркнах бързо. Но стига толкова раболепничене, имаше и нещо тъмно в този образ.                   
Ще ги нарека: Усмихнатия, Шкембето и Очилатия. Те бяха ИТ-тата на този прокълнат хотел и се вясваха по дефиниция доста рядко, като най-често нищо не разбираха и само мигаха. А когато все пак разбираха нещо, то бе по-скоро от някаква случайност, дължаща се сложна на подредба на звездните тела. За мен те носеха обаче една постоянна полза и това беше сблъсъкът с нея – някои хора са очарователни, когато са ядосани. Именно в тяхно присъствие най-ярко се открояваше границата между нейното многопластово добродушие и еднопосочният ѝ гняв. За миг финото женско тяло (създадено само за любов) се превръщаше в самурайски меч, готов да се завърти повече от 24 път в нечии корем. Тя обаче винаги се сдържаше и аз отначало я помислих за слаба. Каква грешка.
Усмихнатия винаги идваше с малка раница на гърба си, носен от детинската си походка. Беше ведър и подвижен и изобщо не показваше никакви емоции, сякаш е принтскрин на човек, а не самият човек. Тя (ще я нарека Велма) го посрещаше ведро, изпитвайки към него някакво незаслужено уважение. Така беше и сега:
- Ето това ми изписа вчера! – каза спокойно Велма.
- Да, добре, ще го оправя – отвърна той, без нищо да оправя.
- Имали сме и друг проблем рано тази сутрин, но колегата не го е записал – продължи твърде вежливо тя.
„Колегата” беше черната овца в екипа и караше най-често нощни смени. Имаше и друг мъж рецепционист, но той беше недосегаем като великия махараджа и даваше доста успешно вид, че знае всичко. „Недосегаем” , защото едва ли някой в този хотел би повярвал, ако чуеше неговото име в изречение, съдържащо упрек. Как го постигаше ли? Ами, много просто, девизът му беше „накарай другия да споделя с теб и той вече е в ръцете ти”.    
- Да, добре, ще видя – смени глагола от „оправя” на „ видя” Усмихнатия и продължаваше с нищонеправенето.
Тя обаче накрая се изнерви и го покани в своя офис. Там той превърна вечния си положителен отговор в наглост и започна да обяснява как те са били виновни за сривовете в неговата програма.  Велма, разбира се, не наруши спокойствието си, ами просто се усмихна ехидно и излезна навън при Рецепцията. В моментите, когато подобни нейни излизания съвпадаха с дневните смени на махараджата, тя започваше да му обяснява какво се беше случило (с всички му се получаваше, дори и аз на вероятно ще му разкажа някога за тоя разказ), а той се нагодяваше по чуждата енергия, в случая нейната, и ѝ казваше нещо успокоително. После и на ИТ-то казваше нещо успокоително. Изобщо този господин си живееше спокойно в приятелски отношения със всички, използвайки за целта хиляди маски,  изработени от известни венециански майстори.
Яростта обаче остана зад стегнатите стени на срамежливият ѝ корем и след като отново се върна в офиса си тя започна да гледа втренчено обувките си и острота на токовете им. В такива моменти Велма изгубваше характерната подвижност на лицето си или иначе казано: изчезваше нуждата на горната ѝ устна да се допира до носа (наблюдавах с голям интерес тази нейна мимика ежедневно); изчезваше усмивката ѝ със затворена уста, която отначало ми изгледаше лицемерна; нямаше го и живият поглед. Изобщо сякаш отново ставаше онова нещо, което беше преди превръщането си в „тя”. Засилваше се обаче нейното обоняние и именно това я накара отново да излезне навън.
- Мирише на дъжд – каза ведро тя.
Аз я погледнах учудено, а махараджата започна да разказва за своите рибарски умения, които обичал да демонстрира най-много под тих летен дъжд. Тя го послуша известно време – трябва да призная, че имаше красота в техните диалози – и след това погледна към мен.
-… ела до конферентната зала! – каза леко заповеднически Велма, поставяйки в изречението си първо името ми, което аз ще ви спестя.
- Добре. – отвърнах аз и се обърнах с гръб към Рецепцията, чакайки да видя как ще мине пред мен.
Не след дълго тя мина ритмично отпреде ми , заобикаляйки ме, и аз я последвах. (Трябва тук вече да отбележа, че аз бях пиколо в този хотел). Вътре в залата беше изключително задушно.
- Нека да наредим тия столове в полуокръжност.
- Добре.
Твърде често използвах тази дума в нейно присъствие.
- Но не са ли твърде много? – запитах след гореспоменатата дума аз.
- Не, защо да са? Останалите ги нареди, както искаш, в онзи край – отвърна.
Както виждате отново беше прекалено вежлива, но походката ѝ, походката ѝ издаваше, че имаше някакво напрежение. Както казах по-нагоре, тя е едно голямо изключение, на фона на съвременните жени, със своето умение да ходи на токове по начин, по които те ставаха голямо оръжие, а не счупени кокили. В момента обаче я нямаше лекотата и тя, подобно на множеството, дефлорираше грубо всичко под краката си. Аз започнах да редя столовете по оказания начин, но повече ми напомняха на усмивка, а не на полуокръжност; на усмивка, която скоро ще застине завинаги.
След като излезнах от залата, нея вече я нямаше, а още не беше минало шест часа. Или пък беше? Така и не видях, но така или иначе трябваше да чакам още поне два часа и бързо излезнах навън, очаквайки смолистия вятър. Около шест часа всеки ден откъм северозапад нахлуваше хладен горски полъх, отъркал се преди това в стотици дървета. Смолата ми помогна да се ободря и да се замисля за утрешната сватба, и изобщо за идеята за притежанието в любовта. Дали може да съществува връзка без изрази като „моята”, „моят”, „жена ми”, „бащата на детето ми” и пр.? Дали не може просто да се срещнат два вятъра и да се превърнат в нещо цяло, което да не е нито „той”, нито „тя”? И дали изобщо подобни идеалистични въпроси имат място в главата на човек, който си е оставил левия заден джоб празен заради евентуалните бакшиши? За радост мисленето ми не продължи дълго да разваля горската благодат, понеже пристигна булката. Булка, която, наричайки изконната женска ценност „рòкла”, ме накара да погледна по-ведро на тази пералня за нечии мръсни пари, наречена хотел. Иначе роклята, разбира се, беше бяла и тежка.

***

Беше към 4 часа следобед. Зад мен стояха Италианеца и шефският племенник и се подсмихваха, напомняйки ми за думите на един доцент: „Ти се смееш като курва, момче!”. За шефския племенник няма какво толкова да се каже, освен че беше изключително поспаливо и суетно създание, но с амбиции, ядеше филии денем и пияни танцьорки нощем. Но виж за Италианеца, за него може да се разказва много. Той на практика живееше в този хотел като понякога изкарваше 20-часови смени като барман на лобито, крепен само от желанието да си построи етаж. Освен от сградостроителство той разбираше и от женски смях и ежедневно разсмиваше естрогенното множество, което на практика ръководеше този хотел. Често обаче изчезваше и тогава наставаше смут, тих женски смут: отначало за него питаше само шефката му (ОТЗ-то), после обаче започваше да се озърта нервно и рецепционистката (имаше две рецепционистки в екипа, които аз малко позабравих да ви представя), след това се засуетяваше и шефката на камериерките (бивша певица и купонджийка от златните последни години на соц-а), а накрая дори и Велма поглеждаше с жален поглед към фоайето, държейки празна чаша от фрапе в ръка си. Италианеца в такива моменти обикновено седеше до изкуствената река в двора на хотела и мислеше за бляскавото си минало, изпълнено с тиха трезвеност и бурно пиянство. Да, той бе живял двойствен живот допреди две години и това сега му липсваше. Едва ли обаче движещата се вода можеше да му върне онази мъглява тинейджерска романтика, която бе пръснал по хилядите дискотеки, по хилядите търсещи забавление зрели жени. Италианеца много добре познаваше женската способност да изцеждат, да се просмукват, да използват, събирайки всичко придобито после само в една дълбока чаша и изпивайки го без скрупули. Затова не се и учудваше, когато Велма искаше да ѝ направи фреш и даже ѝ го носеше чак до офиса, разбирайки нейната необходимост от кавалерско отношение. Разбира се, той се държеше и просташки понякога, но това пак показваше, че поведението му бе насочено винаги към другия.
Та, зад мен бях те двамата, а пред мен се бяха наредили като ято лешояди ключовите женски фигури от фоайето (споменах ги в предния абзац) и всички заедно чакахме започването на сватбата. Около нас се суетеше и Шкембето и разпиташе трескаво защо днес го няма шефа му – Усмихнатия. Никой обаче не се трогна от неговото запотено лице, защото всички знаехме, че винаги си е запотено. Аз дори стоях още по-непокистки гордо изправен, защото днес именно, гледайки цял ден обикалящия из хотела светещ ореол на булката, разбрах какво толкова намираха жените в сватбата.  Разбира се, обаче не можах да го формулирам с думи и си мълчах гордо, тропайки с крак. Неусетно засвири знаменитият канон: http://www.youtube.com/watch?v=Nlproz Gcs80 . Мигновено моето тропане стана ритмично, а пък всички останали се обърнаха назад, чакайки булката. След това последва церемонията, която аз предпочитам да не коментирам – от некомпетентност – и ще премина няколко часа по-напред.
Велма беше решила да остане пò до късно тази вечер и след като всички гости се прибраха в ресторанта, и данданията започна, тя се насочи към своя офис. Като минаваше покрай Рецепцията, поиска бели листове, а получавайки ги обърна поглед към лоби бара, където естествено беше Италианеца. Той обаче бе изпаднал в интровертния си период и не я закачи по никакъв начин. След тази негова реакция тя извъртя рязко главата си нагоре и назад, сякаш драматично, и тръгна напред. Ако в този момент някой влизаше в хотела, щеше да види цялата ѝ шия, но нямаше никого. Никой освен познатия смолист вятър. Днес той бе по-хладен от обичайното – най-вероятно ѝ е подействал дори настръхващо. Влизайки в кабинета си, тя видя оставено ветрило на бюрото си. Това беше подарък от булката. Жена, носена от вятъра всяка сутрин, би трябвало да приеме за нещо много ценно едно ветрило, но тя просто го остави настрани и сложи листовете пред себе си. От тях започна да прави оригами – най-вече лотоси. Първоначално бяха големи и неоформени, после взеха да стават малки и прекалено перфектни, а накрая… Последния лист Велма сгъна на две и започна да защипва краищата му с телбод – ставайки нещо като плик, в който бяха поставени всичките оригами. На едно място лежаха и екстроветните големи фигурки и интровертните малки – така сякаш събра на едно място всички души от този хотел. След това, щастлива, остави обувките си на пода, после свали и странната синя рокля (приличаща междудругото също на оригами), с която беше дошла днес, търсейки увереност; и излезе гола в коридора. За нещастие на охранителите на камерите нищо нямаше да се види, защото вятърът отново я пое.
Навън се беше стъмнило отдавна. Истинската река, перпендикулярно разположена на изкуствената, се мъчеше да заглуши силната музика, но не успяваше и се пенеше сърдито. Чуваха се писъците на хиляди малки лястовици, които недоумяваха защо техните родители са избрали този хотел за тяхно убежище. На познатото място пък седеше Италианеца и гледаше издяланото от човешка ръка корито, разкопчавайки отегчено ризата си. Течеше осемнадесетият час от неговата смяна. След като я разкопча, той я хвърли в изкуствения поток и замърмори. От някоя от терасите се чу ръкопляскане:
- Тъкмо мислех, че поредната ми шаферска нощ ще е скучна – каза женски глас.
- Какво? – отвърна той.
            - Ела до 531-ва стая!
- За какво?
- За да ти разкажа за табуто, което ти сега отказваш да нарушиш – отвърна тя, смеейки се мръсно.
- Достатъчно табута съм нарушавал!
- Като гледам ризата ти е твърде бяла! – каза тя.
- Какво?
Не беше много добър в разбирането.
- Ще се качиш ли или да си допушвам сама тревата?
- Чак сега те разбрах за к’во говориш – засмя се Италианеца.
Стаята ѝ се намираше в втори блок на хотела, където бяха апартаменти на собственици. Тази част отдел Резервации даваше рядко на гости понеже с предимство беше хотелската част, пък и трябваше после да плаща част от печалбата на собствениците. Както знаем, глупавите BG (пък и не само) бизнесмени си мислят, че от пестенето се изкарват милионите и така всъщност се самоизяждат. Вътре миришеше, разбира се, на марихуана и то на доста качествена (за подобни удоволствия Черната овца ми казваше, че трябва да се живее, а не да се пише). Италианеца обаче беше неестествено депресиран и дори не се загледа в двете голите бедра, които се кръстосваха на терасата.
- Вземи си стол! – каза спокойно шаферката.
- Няма друг.
- Кажи да ни донесат.
- Да бе, и ако искаш направо да ги и питам каква е тарифата им за жиголо – намръщи се той.    
- Добре, аз ще им кажа – отвърна тя, а бедрата се размърдаха и влезнаха в стаята.
- Мислиш ли, че някой ще ти вдигне сега! – засмя се той. - Охранителите са в кухнята и ядат останките от сватбата, пиколото си е тръгнало, няма камериерки, рецепционистката най-вероятно пуши, гледайки луната, заедно със сервитьорите. Няма никой.
- „гледайки луната” , интересно, смятах те за дръвник, а ти си бил романтик. Колко хубаво! – каза с обичайна женска наивност тя.
- Често ставам и дърво особено когато ходя до Пловдив по дискотеките – засмя се глупаво той.
- Офф, добре, ето я и историята– каза отегчено тя и седна на леглото, а той се опря на стената срещу нея:

Седна била млада девойка, живееща на брега на безкрайния ледовит океан. Тя била толкова голяма, че нищо от земните блага не могло да я изхрани. Една вечер от глад започнала да гризе бащината си ръка (той бил и неин съпруг) бащата се събудил и от гняв качил огромното ѝ тяло на едно кану. Стигайки до дълбоката част на морето, той започнал да я бута от кануто, но тя здраво се захванала с огромните си пръсти . Бащата, в отчаянието си, започнал да чупи един по един пръстите ѝ. Най-накрая  тя потънала. Дълго време той тъжно наблюдавал огромните ѝ коси как потъват към арктическите морски дълбини. Седна обаче оцеляла и станала повелителка на северните морета, а от пръстите ѝ се образували моржовете, тюлените и китовете. С тези същества започнали да се хранят хората и постепенно замръзналите брегове се изпълнили с шатри. В изобилието си всички се отдали на разврат и гуляй. Бащата с ужас наблюдавал как всичката чернилка от човешкото разточителство започнала да се стича в морето, оплитайки се в нейните коси, които от мъка се били растели много бързо, опасвайки целия океан. Той, разбира се, се досещал че тя няма ръце и няма как да изчисти косите си, затова решил да накара по някакъв начин хората да се укротят. Предрешен като моряк той отишъл в най-голямото градче и обявил, че ще спи с всички жени само за една нощ и те всичките после ще заспят от блаженство. Никой не се възпротивил на това и му дали дори едно голямо помещение. Жените започнали да се точат една по една. Ревнивата Седна обаче взела да изпраща морски змиорки за всяка една жена и те още несъблечени падали отровени в краката му. Той само това и чакал и започнал да ги реди в съседната стая уж че спят. На сутринта целият град се събрал да гледа как множеството от женски тела лежало спокойно в шатрата. Там били обаче само най-развратните жени и мъжете се възпротивили, казвайки че това далеч не са всичките жени. Бащата радостен, че се получава планът му, казал, че като компенсация ще отиде на лов и ще залови най-големия кит. Влизайки обаче в морето, той веднага бил нападнат от косатка, която едва не го изяла. Седна макар и да го ревнувала не била забравила какво ѝ е сторил. Мъжете се разбягали уплашени и обвинили за всичко неговия прекомерен разврат, без да знаели, че той е предвидил всичко. В последствие, закономерно по-целомъдрените жени, зарадвани от факта, че той е избил развратните, на които завиждали (пък и впечатлени от неговите любовни умения, водещи до смърт), го обявили за цар на всички градове и села. Бащата само това и чакал и разказал за могъщата Седна, превръщайки я в основно божество на северните народи. Целомъдрието възтържествувало, а мъжете започнали да се молят жално на Седна винаги когато трябвало да отидат на лов, смятайки, че тя ще ги погуби заради предишните им грехове. Седна постепенно осъзнала колко хитро бил ѝ помогнал той и започнала да му намига от време на време с големите си зелени очи – това явление хората нарекли впоследствие Северно сияние.

- Не ти разбрах историята, но ти едва ли имаш табута, гледал съм те по сайтовете за live sex. Доста добре ти се получаваха gold show-тата. Почти като американките взимаше на минута – отвърна Италианеца и се доближи до нея.
- За какво се доближаваш сега не съм те викала за това? – ядоса се тя.
- По инерция си го правя вече. А за какво тогава?
- Сметнах, че си човек, на когото му се говори с някого.
- Така е! Тук само подвиквам на някакви хора или пък слушам глупостите на племенника на шефа. Тъпотия, но понякога я разреждам с алкохол и става
по-поносима – каза той и седна на леглото.
- Ти и философ ли ще станеш? – засмя се тя.
- Ами, нали имаше там нещо, че, когато мъжа се ожени за зла жена, става философ.
- Така си е и започва да пише отнесени неща…
- Не го знам така.
- Не, друго исках да кажа, че нито схващате, кога ви викаме, нито кога ви гоним!
- Е какво да схващам, майната ви – отвърна той и легна, обръщайки ѝ гръб.
- Точно така, не се откривай пред нещо, което само те ползва за утеха.
- Какво?
- Еми, обърна ми гръб и така и трябва, защото аз просто те имам за слушател – каза тя и също легна.
- Кой набор си ти? – пита Италианеца след известна пауза.
- ‘85
- Аз съм ’92, но се чувства като ’85. Странно. Но и не чак толкоз, та аз от 15-годишен живея като в американски колежански филм. То не бяха купони, то не бяха простотии. Сега пък етаж искам да си строя, все едно съм на 30. Студентството го прецаках, по-свестните приятелки – разкарах, останах само някакви, които да ме ползват за развлечение и да се наливат. Да, черпят ме, но к’во от това? Тук мога си пия на аванта, ако искам, и аз съм връзкар. То всички тука сме такива.
- То на всякъде са, ето ние, всички от тая сватба, работим в Германия. И там е лицемерие и робство, но поне плащат.
- Ти и от другото си си докарвала, к’во ся?
- Ясно, аз говоря за отношението, иначе тая сватба е мое дело от мен взеха пари назаем.
- Браво, кефете се.
- Аз не останах за вечерята, понеже сутринта рано имам полет. Утре вечерта ще имам шоу за един руснак. Той иска обаче да сме двойка…
- Аз си нямам работа тук!
- Добре, ще ида да ти взема една риза от багажа на един колега, който си заряза картата при мен.
- ОК – отвърна той и загледа навън.
Всичко беше тъмно и само угарката от масура ѝ светеше, но и това се оказа достатъчна светлина – негов фар. Вече имаше посока.
Горе на покрива Велма обикаляше боса, а зад нея като обезумял търчеше Шкембето и подвикваше, че тя е направила нещо на шефа му, защото я били видели да се да се качва в неговото ауди. Шкембето обаче не беше следващия Шерлок Хоумс, а просто завиждаше, мислейки, че тя има връзка с него. Освен това той завиждаше и за колата, която така отчаяно искаше да кара някой път, чувствайки се като шеф. Как се бяха качили на покрива и какво правеха всъщност там – не стана ясно, но той в един момент спря, а тя се усмихна и започна да танцува по покрива сякаш беше на сцена. Босите ѝ крака се триеха в гумираната настилка и се нагорещяваха, от това тя започваше още повече да се върти и върти, търсейки огъня, а може би и болката. Движенията ѝ напомняха на котка, която се промъква зад някого, искайки да му вземе нещо. Той обаче не е добър в пъденето, и котката се движи уверено, връщайки се отново и отново. Велма се приближаваше към нещо наистина, но то беше тъмно. Тя се завъртя на десния си палец, а после стъпи с цял крак, за да спре – кожата ѝ изсвири. Нещото се сепне. После направи същото и с левия си крак – То този път извика. Велма доволна започна да трие всяко издадено място на голото си тяло – засвистяха зловещи звуци на умираща ѝ материя. Кожата ѝ започна гори. Аз се обърнах назад, защото не исках да гледам. Чувах обаче ясно стенанията на Нещото.
Малко преди пожарната да дойде, огънят сам спря, а от него излезна облак бял прах, който се полепи по Нещото – то вече беше видимо и очертано, т.е. – безобидно.

***
Усмихнатия и Шкембето бяха намерени мъртви. Първия в конферентната зала, правещ нещо като нос на усмивката от столове, с пробито от остър предмет слепоочие. Втория пък се оказа сомнамбул, който е получил инфаркт, докато се е разхождал по покрива. Велма и Италианеца ги нямаше, смяташе се, че са загинали в пожара. Собствениците бързо намериха човек за поста на Велма, но той още на втория ден се сби с Очилатия (The last IT). Колектива взе да затъва от обвинения в мързел. Махараджата пък винаги, когато го питаха за Велма, казваше, че всичко е временно. Аз  изкарах няколко смени с Арабката (едната от рецепционистките, другата се оказа в отпуска) – с нея си мълчахме много красиво и беше интересно. След това си тръгнах, а в главата ми остана образът на Велма, пътеводителят ми в хотела. И досега виждам понякога как някоя случайна жена прави подобни движения с устните си, но никоя не ми замирисва на изгаряща кожа. Добре, че си  намерих един хартиен лотос, паднал в изкуствения поток от покрива.