Мастилена среща
Какво да кажа – беше просто пролет и тя подаде ми стрък светлина. Какво да правя – беше нужен само поглед, за да подам сърцето си с разтреперана ръка. И прииска ми се да напиша красиви думи – мастилена лъжа, опитвайки се безпомощно да опиша, онова което едва ли ще разбера. Защото тя – разцъфнала от радост, засмя се на мойта простота: - Действие – това трябва да е твойта младост, а не да търсиш „ съживител на слова”. Но все пак ми го подаде и аз потънах в дива суета – гонейки осиротяло знание. Бял лист – това е моята душа. Поне докато пиша ще успея да пусна за миг Самотата на свобода и може би по-пълноценно ще живея… нейната химикалка – лист, мечта – тя!