Мастилена среща
Какво да кажа – беше просто пролет
и тя подаде ми стрък светлина.
Какво да правя – беше нужен само поглед,
за да подам сърцето си с разтреперана ръка.
И прииска ми се да напиша
красиви думи – мастилена лъжа,
опитвайки се безпомощно да опиша,
онова което едва ли ще разбера.
Защото тя – разцъфнала от радост,
засмя се на мойта простота:
- Действие – това трябва да е твойта младост,
а не да търсиш „ съживител на слова”.
Но все пак ми го подаде
и аз потънах в дива суета –
гонейки осиротяло знание.
Бял лист – това е моята душа.
Поне докато пиша ще успея
да пусна за миг Самотата на свобода
и може би по-пълноценно ще живея…
нейната химикалка – лист, мечта – тя!