Мия и пингвините

Обичах топла утроба на мама най-вече когато тя се носеше по ледените течения. Обичах вибрирането на корема ѝ, когато се приближаваше косатка. Обичах звуците. Но най-вече обичах себе си!

Беше една януарска сутрин и аз се събудих от някакво невероятно стискане, сякаш всичко беше срещу мен. Не след дълго се озовах на леда, заобиколена от странни крака. Мама беше станала материална. Аз започнах да се търкалям надолу, опитвайки се да избягам, търсейки подобно тъмно пространство; но една подобна шарена фигура ме спря и ме възседна. 54 дена лежах под задника ту на непознатия, ту на мама и единственото, което виждах, беше сянката от краката им. Една наистина досадна сянка. След като мина това време, те започнаха да ме бръскат с човки, но аз не помръдвах. Мълчах и чаках да си тръгнат. Не след дълго това стана и аз останаха сама на брега, на този безкраен бряг, без да знам езика нито на камъните, нито на водата.
Започнах да се търкалям по леда. През повечето време беше наистина отегчително, но понякога се появяваха ловци и аз се спирах,  за да гледам. Те носеха бухалки и чакаха малките тюленчета да излезнат от водата, а после размазваха девствените им мозъци. Най ми харесваше момента, когато хората изчезваха със странните си шейни и аз отново започвах да се търкалям, само дето вече върху труповете на малките нахалници. След косатките най-много мразя тюлените! Веднъж обаче един от ловците, бършейки бухалката си в снега, ме забеляза. Аз се озовах в някаква барака пълна с плакати на коли. Вътре обаче беше топло и аз останах. Всяка вечер той си вареше орис и гледаше някакви шарени неща, а после заспиваше. Промяна имаше единствено в съботите, когато си пускаше някаква касета и започваше да онанира. Винаги по един и същ начин и винаги с мръсна черна ръка. Подът вече до болка знаеше къде ще попадне лепкавата му течност и с неохота затваряше очите си. Аз се радвах най-много, докато гледах как потния му врат се гърчеше, задоволявайки сам себе си. Една събота точно когато той отново щеше да се разпише върху пода, на прозореца се почука. Той с бързината на тийнейджър дигна панталоните си и започна да гледа умно тавана, сякаш мислеше. Разбира се, спря и телевизора. На вратата се почука още един път и в стаята нахлу някакво създание, което мога да определя само като разчорлено. Тя започна да говори на испански, сякаш се караше. Нашия човек започна да се подсмихва и ѝ заби един шамар. Тя лежа дълго на земята, а той върху нея. Подът щеше да си отдъхне поне за малко!
Аз се озовах отново в някакво влажно място и бях много щастлива. За съжаление обаче под мен сякаш нещо растеше. След няколко месеца под напъните на онова нещо аз отново излезнах. Видях отново лицето на испанката и се оказа, че пак съм била в нечий задник. Само можех да гадая дали тя ме е поставила там, за да запълни срама си, или онзи беше ме набутал. Беше сигурно обаче, че бараката на онаниста беше изгоряла. Съдих за това по гордото изражение на червените белези по нейното обгоряло лице. Тя ме остави отново срещу някаква шарена машина и аз пак зачаках.
След двайсет години това нещо беше станало голямо и се повтаряше същия сюжет, само дето сега имаше и още един човек, а именно – испанката. Тя лежеше безпомощно на леглото и трепереше цялата от паркинсон, повтаряйки му с невероятно спокойствие да не цапа червения килим.
Те бяха много по-дружелюбни от всички останали. Може би защото бяха последните. Наоколо имаше само камъни. Огнена земя беше последното ненатровено място. Аз се впечатлявах от тяхното желание да откриват света около себе си. Те започнаха от нулата, наистина от нулата и напредваха стремглаво. След около 50 години бяха стигнали до почти същия технологичен успех както преди, но бяха забравили нещо: Когато този до теб чисти боклук от косата ти всъщност иска много повече. И мъжете и жените  умряха на около осемдесет години, без да се възпроизведат.
Сега лежа върху камъните и чакам мама. Може пък и да се появи.Тях ги няма и вече няма за кого да бъда Надеждата. Може би заради това взе да ми избуява коса. Тя е гъста и черна! Дълга е около десет сантиметра и в един малък отсек напълно липсва. Това е мястото, което е опряно до камъните. Там е и моята глава и аз слушам, вече разбирам всички езици. Радвам се, че вече не обичам себе си, защото е тъпо да обичаш нещо, за което докосването и усещането са регулирани от един и същи център – от твоя център. Ще започна да обичам камъните, или ако не, то поне ще счупя в тях тази черупка!