Куче
Знаете ли, в тази долина едно време имаше рудник. Тогава дните минаваха бързо и неусетно, напомнящи на звъна на вагонетките. Навсякъде се щъкаха хора, радваха се, викаха – бяха заедно. Времето течеше неусетно, аз бях млад. Пасях гордо овчите си по е ония баир и всеки ден дълго гледах миньорите. Колко ли е голяма насладата да проникнеш в майката Земя? Какво ли усещат те? Аз не зная, но ми беше приятно да ги гледам. Овците обаче бързо се разпиляваха, останали без надзор, и всеки път ги търсех с часове. Веднъж, докато ръкомахах с гегата, срещнах него – кучето. Беше голямо и космато, с израз на мечка, рязани уши. Аз обаче не се изплаших, ами го гледах кротко в очите – и то явно търсеше нещо (някого). Погледахме се известно време в очите и сетне
се разделихме. Тази сцена се повтаряше всеки ден, даже понякога дори мястото на срещата беше същото – сигурно обикаляхме в кръг. Това продължи десет дълги години, нито аз обаче намерих моят любов, нито то своя изгубен стопанин. Защо сега чак ви разправям това ли? Защото днес не го видях. След като спряха рудника то бе моят единствен приятел в тази дива земя, само то разбираше човек като мен, търсещ нещо, което никога не е виждал. И странното беше, че докато ние търсехме нещо друго, се намерихме един-друг.Аз му носех храна то пък ми се радваше като дете – и така се чувствах част от нещо, част от някого. Сега обаче го няма. Може би е намерило своя стопанин най-накрая? Може би единствения търсещ съм вече само аз. Хайде влезнете вътре, че стана студено, пък и аз да довърша историята седнал. Изморяват ми се краката, момче, колко неща се промениха само за десет години не че съм остарял, ами просто ме стовари вече самотата! Та докъде бях стигнал…. То явно вече си е намерило това което търсеше.