Горски легенди
Гледайки към близката долчинка, видях два субекта и реших да се приближа – явно в гората ми се засилва любопитството. Не след дълго бях на около пет метра зад тях и заслушах разговора им, скрит в шиклите:
- Дай да седнем тук, сине, и да послушаме мъдрия глас на гората.
- Но аз нищо не чувам!
- Е, как така? Глух ли си?
- Други звуци имам в главата.
- Вие съвсем забравихте гората; забравихте, че човек не е роден пред компютъра; забравихте, че само планинският вятър може да направи един човек истински.
- Е, ти, едва ли си расъл в гората.
- Като не чуваш нея, слушай поне мене: Преди много години, когато вятъра гордо изваял скалите около нас, Господ се зачудил какво още трябва на тази великолепна скулптора. Мислил ли, мислил, но не можал да се сети и накрая с неохота казал на високомерния Вятър, че е създал нещо съвършено. Вятъра, разбира се, навирил още по-високо нос и полетял в небесната шир. Водата обаче му завидяла за признанието, което бил получил, и наводнила произведението на изкуството. Девет години жалните скали не могли да си поемат въздух от водната паст…
- Е, добре, защо Шефът нищо не направил?
- Той тогава ни е създавал, някъде из африканската шир. Но слушай сега: Земята толкова подгизнала, че скалите загубили своята форма и се превърнали в кална топка. Вятърът безуспешно се опитвал да издуха дъждовните облаци, но това било невъзможно, защото, както знаем, една жена развихрили се нищо не може да я спре. Най сетне Господ изпъдил Адам и Ева, и облекчен погледнал към нашата земя – Водата веднага избягала. Вятърът само това и чакал и започнал да се жалва, че иска нов материал, за да възстанови произведението си, но Той му отказал, заявявайки, че иска да види какво ще се роди от ревността на Водата. Не след дълго започнала да расте великолепна трева – много по-хубава от вече създадената. После се появили и боровете, който гордо пронизали небесната синева. Господ не скрил възхищението си и в израз на щастие казал: „Ще даря тази земя с велики певци – в нея ще се пеят песни, достойни дори за моето уши, и нека хората винаги да възхваляват моята разсеяност, защото, ако не беше тя, нямаше да я има Родопа планина”.
Изведнъж едри капки закапаха върху челото ми, аз станах, отърсих се от боклуците и се отдалечих от субектите. Пред мен всичко беше потъмняло, наоколо нямаше вече никого, аз вървях и подсмърчах. Ако някой ви каже, че в гората трябва задължително да сте яке, повярвайте му – не се правете на диво животно… А, и на всяка цена поговорете с горския дъжд, без дъждобрани и без чадъри. Довиждане!