Меню
Винаги съм се чудел защо толкова добре върви кисело мляко със сварено ляво полукълбо. Всички това искаха от мен! Пробвах го няколко пъти и аз, но не разбрах къде е тайната. Разбира се, бях принуден да започна да поръчвам повече. Моето любимо печено дясно полукълбо остана в небитието. Започнаха да идват много клиенти и моят ресторант, макар и разположен далеч от Домът ни, стана най-добрият, и то заради едно кисело мляко. Менюто ми включваше всякакви видове от вкиснатата течност, дори се разбрах хуманно с двама от Вкусните да ми отглеждат стадо от всякакви бозайници в задния двор. Всичко вървеше нагоре – те дояха животните, аз – кредитните карти на събратята ми. Скъпите мебели, които сега изнасяте, ги купих с оборота, изкаран за една седмица; изобщо оказа се, че на нас пò ни върви човешкия капитализмът.
Преместих се в тази огромна постройка, намираща се точно до любимото ни гробище, някъде преди около година. Такъв лукс едва ли е виждал някой от вас. Чак от тях започнаха да идват, заблудени явно от обстановката. Аз започнах да организирам томбола кой да вземе човеците, като преди това ги приспивах – все пак клиенти са не върви направо да ги почваме.
Приказката продължи до преди няколко дни (не съм добър в тяхното измерване на времето), когато някакъв събрат помислил, че и моите помощници са част от томболата. На сутринта немерих празен обор и два трупа – нямаше ги вече моите златни кокошки. Първите няколко дни успях да закрепя положението с томболата, но после… Хайде поне ми оставете тези чаши… Пиша сега това, защото ми казаха, че покрай литературните конкурси имало много жени. Те ще са по-добър вариант от това да търся ново стадо – ще си се гледат сами и по-трудно ще отидат зян. Все пак на пълен корем (след поредната томбола) едва ли някой ще се занимава с техните жилави емоционално изтъкани мозъци. Е, дано да са и с подобна продуктивност… Хайде аз да видя дали не са ми взели старото място, а вие поне ми запазете закваската.