Мия и Банкомата
Мия седеше, подпряла брада на лакътя си, под софийските сенки. Срещу нея се мъдреше лицето на гологлавия, който с охота преглъщаше пицата си, гледайки настрани към улицата. Мия мислеше за приятелките ѝ, които много ѝ напомняха на създанията от съседната маса, които сякаш единственото нещо, което можеха, беше да държат с прекършена китка цигарите си. Мислеше и за разкрачените крака на гологлавеца, които със сигурност шареха под маста. Всичко това я отегчаваше още повече и тя реши да започне да цитира наум злобни коментари от нейния блог с надеждата да се развесели малко. След като и това не помогна, започна да шари в пространството с дългата си, досадно права, черна коса, рисувайки може би един друг свят.
Наоколо всичко беше тихо, толкова тихо, че Мия чуваше как зъбите на гологлавия се допираха, прегърнати от почти суровото тесто. Чуваше го и това не я дразнеше, ами нещо повече тя се чувстваше като на концерт, на концерт на лакомията. Лек ветрец постепенно започна да обгръща тяло с желанието на незадоволен, но само досадната ѝ коса го забеляза и рисуването се превърна в танц. Танц на самотната жажда. Гологлавецът, може би осъзнал досадата, започна да мляска оглушително насреща ѝ, говорейки междувременно.
- Така е по-добре! – каза зеленото.
- Къде съм? – отвърна Мия.
- Така е по-добре!
- Кое е по-добре?
- Обикновено им падат целите глави, но вашата се оказа здрава. Мия опипа инстинктивно косата си и разбра, че нея вече я нямаше.
- Как е станало това? – запита тя.
- Ние не обичаме въпросите по-важното сега е да разберете за нас. Аз съм онова зелено нещо, което поглъща вашите емоции и ги превръща в пари. Емоциите както знаете пък се съхраняват в един чип, поставен върху малка плоска карта, която ние тук наричаме „живот”.
- Кои сте вие тук? – каза тя и заразглежда наоколо.
- За мен ви казах. Аз съм нещо като портиер.
- Другите кои са?
- Знаем за вашата журналистическа кариера и писателите пукели. Знаем и за склонността ви към съждения, но не знам защо не плащате никога за театър. Ние така искахме да отидем с вас, поне до входа де!
- Кои сте вие, бе?
- На първия етаж са монетите. Те обичат да лежат, да се печат на слънце и да чакат някой да ги намери. Както сама разбирате, те са самотни и може би затова са се профилирали в разделянето на хора. Помните кога за последно вървяхте срещу някого завеяно (както обикновено)?
- Да.
- Е, точно те са направили така, че да не се блъснете в този някой. Те дават онова разстояние между хората. След тях са книжните. При тях няма романтика, защото може би са импотентни или пък, защото са твърде праволинейни.
- Но те постоянно са една в друга – взе да се изнервя отново Мия.
- Еми да де! И ако не бяха импотентни… К’во става!
- Не знам при вас какво става, знам за хората – засмя се тя.
- Ами, според компютърните симулации щеше да стане нещо като една голяма обща банкнота. А за тях е важна пачката, по възможност дебелата. Те през цялото време преследват себеподобни, подреждат се по цветове и големина и строят пачки. Колкото по-високи, толкова по-добре.
- Аз след тях кои са?
- Акциите. Те винаги ръкомахат и говорят на езика на политиците. Или по-скоро политиците говорят на техния…
- Демек? – прекъсна го тя.
- Демек нещо досадно. Често дори си представям, че ако Жулиета говореше на този език, Ромео щеше да я накара да си сменят ролите, а после да скочи от терасата върху нея.
- Но пак щяха да умрат заедно! – каза Мия и все да прави косата си на иглички, ползвайки някаква слуз, течаща зад нея.
- Това е от кредиторите – отвърна зеленото. Те я складират при нас!
- Да, знам ги, много добре.
- Акциите всъщност ни и ръководят, но това е друга история. След тях са златото, среброто и платината. Те са някакъв украински вариант на Чеховите три сестри – твърде различни и вечно искащи да заминат, но все не го правят. Седейки тук обаче, са доста добри в професията си и са с най-стабилните цени. Дори африканките не можаха да ги подбият, макар и наречени „черно злато”.
- Ти не стига, че не разбираш от театър, ами си сексист и расист – засмя се Мия.
- Ами ние се докопваме само до чекмеджето на продавачките на билети, не в театъра. Стоим или в джобовете, или по мазните лица на разни продали се типове. Гледната точка ни е друга!
- А след тях кои са?
- Лихвите! Те имат доста свободно време и са царе на калокагатията, демек някой им задоволява материалните нужди, докато те се размайват, и поставят постановки.
- Те са хората на изкуството, така ли?
- Не, разбира се, за тях хора като Шекспир пишат сонети, а такива като Пушкин, предизвикват на дуел!
- А ти може би си от онези, които са били палачи на Оскар Уайлд, които мразят родените богати и умрели прочути? – запита тя.
- Той не е добър пример за аристократ!
- Та те ще имат постановка, така ли?
- Да, и ти за първи път ще платиш.
- С какво, с раздразнението, което вече изпитвам от това място?
- Не, с косата ти. Ще ти оставим половин сантиметър отдясно.
- Е не ли достатъчно къса вече?
- Ами да, но там, понеже е в горния десен ъгъл, ще напишем „ МВ 5888 588”. А под него ще е водният ти знак, в случая 3D-лице, понякога измивано от сълзи.