Ден
„Пътят на блуса минава през хиляди сърца вече сто години. Нима не се крепи на него цялата музика на ХХ век! Нима не е омагьосващо! Искам и аз свиря така. Колко е хубав днешния ден. Колко добре…”
- Може ли да отнемем за малко от времето Ви?
- Добре.
- Знаете ли какво е СПИН?
- Ми, забравих го.
- Синдром на придобитата имунна недостатъчност.
- А как се предава?
- По кръвен и полов път.
- И от майка на дете. Знаете ли коя болест може да се предаде дори и със презерватив?
- Любовта!
- Ха, вярно е това… но аз говорех за херпеса, който се предава и с целувка.
- Може.
- Искате ли да се подпишете тук – това е подписка за въвеждане на здравно образование в училище.
- Разбира се. А, имате ли химикал?
- Да, ей сега…Ама той нещо го няма…
- Оставете…
- Не, не… Ето го, заповядайте…
- Мерси
- И аз Ви благодаря… ето Ви и един презерватив, че знае ли човек, къде ще попадне…Всъщност, за какво Ви е химикалката?
- Пиша за блуса и…
- Странно, как пишете след като нямате...! Всъщност хайде чао.
- Чао.
Та… докъде бях стигнал… А, да: ”Колко добре се слива тази музика с околната среда – всичко е една голяма хармония. Все едно съм в едно голямо петолиние – всичко звучи по великолепен начин заедно…”. Дай да си ходя… Тук трудно ще става за писане, но какво друго ми остава, трябва да запълня поне малка част от пространството: „Можете ли да си представите този парк без китариста, без надеждата, че може да изсвири нещо познато, без бавното точене на нотите. Това е блусът, драги ми приятели, той се слива с всяка една среда, макар и да изглежда меланхоличен, прикова вниманието на всеки, който има поне една трептяща капка в сърцето си, поне една несподелена любов…”.
- Момче, рядко срещам хора, който да пишат в автобусите.
- Ами то зависи кое наричате писане, за мен всеки пише.
- Какво искате да кажете?
- Еми ето аз сега дори докато говоря с вас, пак пиша, само дето, използвайки, друга част от електромагнитното лъчение.
-