Плюя в очите ти
Плюя в очите ти
Отивам си
Ти си ми сърдит
Днес целунах прага
Забивам нокти в нозете ти
аз
във влаковете от безсъние
загубена
сънуваше
Днес се събудих котка
ще те измеря в педи
Публично
Доста са ми всичките
Давам ли си сметка
разделена на две
Обичането не е вечно
ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ
Вазата пристигна днес
не съм за смях
Сънувах
От девет кладенеца вадя морета
Страх ме е
Началото е объркано
Пиши ми
Ти имаш устни в друга държава
Аз бях птица
Ще те нарисувам
Имам 90000 излишни стъпки
До трийстата година
Ще заключа
Не ме обича
Някой целувал ли те е
хубаво е
Ти си чашата вселена за даване
хубаво е
те пили вино
Докато се влюбвам
Жена ми има
грешка при локейшъна
Дали съм те обичала
Малки са устните
Сам
Преди да почука
Жените са странна порода
Те все идват
Страхът ми се пука
По напуканите устни на асфалта
опакото
някой ангели
Ще заселя тази планета
Слепецът пак си похапва
Той ѝ нарисувал слънчевата система
Идеално бяло тяло
Накарал я да пише
Не спи
Един ден
Глътнаха няколко звезди
Даниел
Думите са изчоплена семка
идругите животни
много ми дойде рома
нямам снимки
той живее сам
Наричам
Възели
Въпросите
Има нещо безсмислено в публикуването... По-скоро всичко е безсмислено в публикуването, господин Селинджер. Безсмислено като горното стихотворение, което всъщност е сбор от заглавните изречения на всяко едно стихотворение в „Чернова”. Ако помисли, че това е истинско стихотворение, трябва да знаеш, че четенето на съвременна поезия не ти се отразява добре. На този битак, на който всеки с 500 лв. може да издаде книга; понякога се появява и нещо интересно. Нещо което дори не е книга, ами чернова. Или по-скоро някакъв ремикс на The Diary of Jane, написан от някаква си Ралица – някъде в Шумен, или пък в Ломско, или пък в Пловдив.
Познавам авторката от 2012, нито тогава, нито сега не съм вярвал, че би се изпикала в нечий гардероб - но се оказа истина. С тази книга тя се изпика обилно в много гардероби. Сега живей с миризмата ѝ. И все пак може би ще се почувстваш като тигър, който е попаднал на препикано от женска дърво в гората. Но дали ще ти хареса това, което ще намериш, следвайки следите? Дали няма да се почувстваш като малкия Джорджи – в жълт дъждобран, гонещ хартиената си лодка в канавката? И накрая някой ще ти отхапе ръката.
Ако трябва да бъда честен, тази книга съм я чел много пъти, много преди тя да излезе. Чел съм я из коридорите на Шуменския университет; по време на световноизвестния фестивал – в очите на участници, които ги няма в списъците - мъдрият поглед на Бухала ги оставил в забвение. Очите на Ралица събират всичката пародия и правят от нея книга или по скоро – чернова. В поезията трябва да има нещо което да дразни язвата в главата ти и тук го има. Няма да се впускам в изброяване на цитати (лъжа), защото страната подредба на думите, образуващи сферични форми, объркват пиянските ми очи и хейтърския ми ум. Само ще кажа, че е време и за малко хранене:
Не мога да си обясня как автор с толкова голям светоглед може да е толкова нихилистично настроена към собственото си творение, наричайки го „чернова” и представяйки го в пловдивско мазе пред шепа хипари; нима за нея няма някоя европейска награда. Да, в името ѝ не присъства нито „Георги”; нито „Господинов”, но к’во от това трябва да зарадваме тази Ралица. Всеки трябва да зарадва по една Ралица в живота си – па макар и като купи книгата ѝ.
Без да обиждам художника, ще попитам какво всъщност изразява тази корица (тук хората, който нямат привилегията да държат книгата в ръцете си ще се чудят за какво говоря – но това е вашето проклятие) на мен ми навява за някакъв разпад; което по никакъв начин не кореспондира със силата, с която те зарежда книгата; но да приемем, че тя (Ралица the one and the only) просто по скорпионски обича разпада и разрухата.
Защо, по дяволите, снимката ѝ на задната корица напомня за Жокера с ехидната си усмивчица – „ти се прецака и ми прочете книгата” – това ли иска да ми каже. Е, ще ме извиняваш, Ралицо, ма не съм се прецакал. Пробвай пак със следващата.
Ще обърна внимание и на още ненужни подробности като баркода – какво е това 978-619-7354-43-0 някакъв секс телефон ли е или пък банкова сметка. Пари ли искаш. А се дръж по-сериозно!
Ако погледнем книгата отстрани ще забележим, че има черна ивица все едно е потапяна във вода или пък.. тук ще спомена, че кенефа на авторката в Лом е гледал към река Дунав. Засрами се!
Отварям на 26-а страница, защото съм на толкова години и виждам някаква цапаница – едипов комплекс по женски – „на майка ми – моята сянка”. Ти си толкова черна, че не се сещам кое точно е сянката ти.
Да използваш машинописен шрифт е по-изтъркано и от Шушана!
Като истински „масон” отивам на 33-а страница – „завинаги/ заключени/ между пръстите ми” – що за себична кучка го е писала това; а накрая „страхът ще ни убие” – мен би ме убило по-скоро твърдението, че това ще ѝ е единствената книга. Покажи на тия хора как се мяташ в прозата – на всичките конкурси ме биеше като маче у дерек.
Баба ми е на 88 години – тази книга няма толкова страници – затова отварям на 64а: „..като пуканки се гърчат” – човек, който не уважава пуканките не заслужава истинска критика, затова и пиша тази простотия. Все пак идеята е да си купиш въпросната книга.
I want you! - Крещи цялата книга – задушавате с всезнанието си и въпреки това всичко е хем заострено, хем заоблено – шизофрения до шия. Трябва да намеря този кенеф в Ломско, който гледа към Дунава – там е ключа за палатката. За съзнанието ѝ.
Книгата е опърничава – затискам страниците с поморийска гроздова и отварям на 16а страница „ Доста са ми всичките” – ако тук си била на 16 те признавам.
„..и заспивам/ сгърчена/ сама/ на мишка/ разстояние/ от тебе” – доживях да видя романтично използване на мишките. „Що пляскате бе, мишки!” – би казал Динко. Но вие пляскайте и разберете това на коя страница е.