Цветето

Залата напомняше за старата си слава с своите плюшени седалки, механизирани дъски и странни проектори. Всяка жичка имаше своето предназначение, всяко нещо бe технически издържано – жалко че всичко беше вече остаряло. 
- И така… „arr” присвоява стойност „NULL”. Защо е така? Знае ли някой?
- Защото сочи края на низа – отговори някой важно.
- Браво, колега, точно така. Другите разбраха ли го, а? Има ли нещо ясно?
Залата избухна в бурен смях, осъзнавайки, че въпросът „Има ли нещо ясно?”, беше много по-точен от стандартното „ Има ли нещо неясно?”, защото все пак това беше лекция по С . Един силует обаче не се смееше, даже не потрепваше, и приличаше на нещо, невписващо се в обстановката – нещо което рисуваше.
- Какво правиш, за Бога?
- Правя му портрет.
- На тоя! Вместо това го слушай. Как ще се вземе иначе тоя изпит?
- Не бери грижа… Виж, нали си приличат? – допълни нашата художничка и се зарови в листа. Тя беше като водно цвете, израснало на гола зелена ливада – всички около нея си бяха на мястото (или поне смятаха така), всички бяха сухоземни. Зелената маса не я потискаше,  дори ѝ действаше вдъхновяващо – кога преди би рисувала доцент от Френския факултет на ТУ? Все пак обаче липсата на вода я измъчваше.
  Неусетно премина лекцията, тълпата започна да се разотива, изпълвайки коридора. Този университет имаше дълги коридори, изпълнени с налудничави лица. Често можеше да се види някой, който да преобърне представата за нормалност у човека и да постави нови граници на лудостта.  
  Тълпата ловко я отведе навън. Тя се огледа – всички  около нея или разговаряха шумно, или свиваха цигари. Вътрешното ѝ желание я поведе към любимото ѝ място – не след дълго беше в Спортния център. Облегната на радиатора, тя започна да забравя подробностите около езика С. Полека се остави в ръцете на топлия въздух и той я понесе нагоре. Присъни ѝ се, че лежи на повърхността на огромен басейн. Около нея нямаше никого, дори не се виждаше къде свършва басейна, просто безкрайна вода, осеяна от плочки отгоре и отдолу. Водната повърхност започна да се клати, тя завъртя главата си и видя странен силует, който разхвърляше бели листа навсякъде. Водена от любопитство се опита да отиде при него, но водата не ѝ позволяваше. Безсилна, тя се отказа – явно друг нямаше място до нея сега. Един от листовете обаче доплува до нея, с облекчение тя го разгледа – беше някаква си партитура за пияно. Прегърната от водата зачете нотите.
- Хей, и ти ли си на спорт? – запита я някой.
- Офф, ще се удавя заради теб!
- Какво? Да не гледаш плувците, а?
Беше нейна приятелка от художествената, която често идваше да гледа плуващи инженери, колкото и мазохистично да беше това.
- Да, специално за това дойдох тук. Стига глупости ти си тук заради това.
- Стига де, виж онзи.
- Много е слаб!
- А тоя до него?
- Ми… не знам.
- Замисли се, замисли се.
- Я, иди го питай къде е женската съблекалня. Може да дойде с теб в нея.
- Защо твоето разгонване винаги рефлектира върху мен?
- О не, напротив, сега съм на диета. Трябва да се очистя от мъжкото его.
- И започна да ми налиташ.
- Рано или късно тези къдрици ще бъдат разрошени от мен.
- О, да бе, явно много гледаш „Сексът и градът”.
- Дам, така е. Хайде чао, че в този университет не трябва да се заседявам много – опасно е за творческата ми същност. А ти, ако ще учиш дълго тук, поне не се цупи… Момчетата дават всичко от себе си!
- Добре, довиждане.
- А и да не си посмяла да си боядисаш косата – така си уникална.
- Добре че ми го каза.
- Болтовете и гайките не ти влияят добре.
- Айде тръгвай, че ще затворят мола.
Останала сама, тя въздъхна, след това отново се облегна назад – оставаше ѝ
само да заспи. Това може би щеше да стане, ако не беше осъзнала, че отново закъсняваше за лекция. Не след дълго вече беше пред залата и вътрешно се надяваше да не трябва отново да се кара с лектора, заради закъснението си. Изведнъж обаче сякаш нещо я спря – тя се огледа. Нещото, което я бе спряло, се усмихна, а от отдушниците над нея бавно започнаха да падат цветове от най-различни цветя – днес  беше ден за порой. Замрежила поглед тя онемя, целият свят ѝ се видя скучен – трябваше да разбере какво бе предизвикало това.
  Знаете ли, жените по странен начин гледат на цветята: за едни те са просто рутинна радост, за други пък израз истинската женска същност, а за трети визуална необходимост. Нашата героиня притежаваше и от трите виждания, но не това я направи интересна за мен – причината бе, че беше визуално грамотна и знаеше как да разбере посланието в цветния дъжд.
  Тя започна да реди цветовете по студения под. Около нея започнаха да се появяват разноцветни щрихи, които, погледнати отгоре, наподобяваха числото 1000, пресъздадено в експресионистичен вид. Нещото отгоре се зарадва от гледката и ѝ нашепна:
-Тръгваййй…
Тя като обезумяла тръгна навън и се насочи към подземието под 1151 ( там всъщност беше зала 1000). Пред нея се изви дълъг коридор, нечия ръка я хвана и я поведе надолу. Тя вървеше като обезумяла. Около нея постепенно светлината започна да напуска физическите предмети и те, останали без електромагнитно лъчение, което да излъчват и поглъщат, показаха истинската си черна същност ( простата аналогия черно-лошо тук е излишна). Очите ѝ виждаха единствено неговия гръб. Да, Нещото беше Той, дори си имаше и маска, покриваща само половината му лице и за да стане още по-ясно ще кажа, че това беше местният „Фантом от операта” само дето тук той играеше по-различна роля.
-Харесаха ли ти цветята?
- Да, разбира се!
- Не се и съмнявам, сигурно си се почувствала специална!
- Може да се каже.
- Дотук си проста героиня от романтичен роман.
- Тези романи обезличават жените – винаги трябва да са нежни и безкрайно влюбени.
- О, а това пък изказване те прави и част от свободолюбивите жени в началото на ХХ век.
- Щом казваш !
- Ти си интересна. Обичам да те наблюдавам. Обичам да съм над теб, скрит в сенките, но не ти е тук мястото.
- Не ставай част от онези натруфени мои приятелки, отишли закономерно в Художествената академия. Аз исках предизвикателство.
- Тази сграда не е гостоприемна за хора на изкуството, тук се мислиш за нещо повече, защото другите около теб са доста по-непросветени…
- Аз го знам това. Също знаех предварително, че съм далеч от колегите си, но въпреки това съм тук. Когато плуваш в морето, най-лесно рисуваш огън!
- О, ти си тук, за да предизвикаш у себе си твореца.
- На моята възраст едва ли някой знае защо е някъде, просто плувам.
- Плувай си! Аз се махам… - той изчезна мигновено, оставайки я в тъмния коридор, без дори да знае как да излезе.
  Всичко наоколо беше тъмно, еднозначно, водено от прост алгоритъм; но това бе нормално – все пак се намираше в сграда символ на инженерната праволинейност. Точно тя бе смятана за най-големия враг на твореца, но понякога, в някой единични случаи, тя се превръщаше в гладка повърхност, по която идеите нахлуваха в главата по-лесно. Такъв случай беше може би и тя, знам ли – аз стоя отстрани и гледам, подобно на фантома. Не познавам нейната душа, не знам какво, прави тук, но обичам да се промъквам в стаята ѝ и да разглеждам картините ѝ. Тя е забележителна!  
  Пред нея изскочи старо пияно, осеяно от стари драскотини - сякаш всеки един, свирил на него, бе оставил не само душевни следи, но и физически. То ѝ се молеше да седне пред него и да го обладае с пръсти, а тя, останала в мрака, се радваше – беше намерила своят храм в този университет. Приближавайки се към пияното, забеляза на пода нотите от мюзикъла „ Фантома от оперета”, познати ѝ от съня, тя ги вдигна и осъзна, че този човек беше прекарал целия си живот зад тези стени в търсене на причината, как може една такава сграда да действа толкова вдъхновяващо. Не след дълго тя засвири. Зад нея обаче се чу тропот, някой тичаше към нея. Не успяла още дори да се обърне, тя бе изблъскана от пияното.
- Как смееш? Махни се от тук!
- Какво? Нали и двамата сме творци? Защо се държиш така?
- Махни се от тук. От тази сграда, от тази държава – отиди и намери себе.
- Мен ми харесва тук.
- Махай се!!!
Всичко наоколо се разтресе, тя започна да бяга. Изходът обаче го нямаше. Голяма вълна я връхлетя в лицето.

- Какво, за Бога, Ви става, колежке?
- Кой сте вие?
- Този, на когото не влезнахте в лекцията. Защо спите в коридора, можеше да го правите вътре заедно със своите колеги?
- Но аз, къде съм? Къде е той?
- Вдигнете я! – каза лекторът – Като се освести я доведете в кабинета ми. 
  След няколко глътки свеж въздух тя осъзна, че беше стана жертва на собственото си въображение и засрамена тръгна към кабинета му.
- Е, оправихте се, както виждам.
- Да се надяваме – засмя се тя.
- Ти знаеш за него, нали?
- Кого?
- Тихо, че сигурно е над нас.
- Вие сте по-луд и от мене, та нали сънувах.
- Хубаво е другите да мислят така, но ние си знаем истината.
- Знаете ли, вероятността отново да се събудя в някой коридор, осъзнавайки, че и тази сцена е сън, е много голяма – затова се махам от тук! Вие си гонете вашите призраци и фантоми с алгоритми, подобни на тези, които са Ви докарали до лунатичното Ви поведение.
- Те са и твои, нали го видя!
- Не, всъщност сигурно съм в Вашия сън, така че нека да Ви предупредя да не ме търсете утре в залата – няма да съм там! Довиждане!!!
Излизайки от стаята, тя осъзна, че Фантомът беше просто метафора, представяща болезненото човешко желание да има нещо повече.
И там някъде, в преподавателския сън, тя престана да се чувства като водно цвете, захвърлено на сушата, престана да се има за някой (художничката от поток номер 6), и стана Никой - човек, заменил лицето си за още две ръце, с които също да рисува.