Знам


   „Георги” и „Господинов” образуваха великолепен прав ъгъл (написани по двата ръба на книгата), напомняйки за векторите на тангенциалното и нормалното ускорение. Дали тя изобщо знаеше тези понятия, или просто за пореден път изучаваше тъгата и физиката ѝ, не беше от значение, защото пръстите ѝ, забивайки се между двата вектора, ми показваха една чудна траектория. Жива траектория, а не онази, която бях натрупал статистически в Клюкарника. Тя се казваше Сóфи, може би защото учеше философия, може би защото така ми хрумна.
   Сóфи седеше на седалката срещу мен в тази странна машина, за която ФРГ-инженерите едва ли са мислили, че ще достигне двайсет и първи век, че ще надскочи постмодернизма. Тя беше облечена скромно в интервала между кафявите груби обувки и странния дълъг шал, който едва ли бе чувал за „Малкия принц”: сивкави дънки, шарен пуловер, китайски йероглиф на шията и пръстен. Но извън този интервал, имаше нещо забележително. Не, не кафявия под на тресящия се от зимния вятър влак, а лицето ѝ, което се забиваше в книгата. Необитаван остров бе то, ограден от руса коса, приютила в себе си тук-там по някое студено черно течение. Очите ѝ бяха зелени, допълвайки и без това леко грубата топография: издадена брадичка, малки устни и тънък нос. Всичко у нея беше нано, изградено, подобно на милиарди CMOS транзистори, в една подложка. Всичко бе издълбано с помощта на литографията в очарованието. От време на време Сóфи оправяше косата си с онази женска несръчност, казваща „Помогни ми”. Или просто набутваше обичайно заподозрените слушалки в ушите си. В такива моменти аз гледах към книгата, опитвайки да разбера какво четеше, за какво мислеше. Понеже обаче не бях летял в розовите облаците на неговата тъга (на Георги Господинов де), аз започнах да си измислям по-сиви неща:
- Какво чакаш тук – запита Гертруда.
- Нищо, просто чета – отвърна Сóфи.
Те се намираха в онази част на СУ, за която всичко си беше останало в 30-е години на ХХ век, но се гледаха с погледи, взети от ХХL-епохата. Сóфи седеше на масивната дървена пейка и гледаше тъмния силует, облечен в кафяв балтон.
- Каква прелестна гледка!
- Какво? На мен ли говорите? – отвърна Сóфи.
- Не – отвърна натрапница и седна до нея.
Сóфи не се смути ни най-малко, показвайки дружелюбност, присъща само на жури в нагласен конкурс. Гертруда започна да си играе с косата ѝ. Тя я подмяташе ту наляво, ту надясно, опитвайки се да намери някаква зависимост, но как може да се измери махало, което няма тежест.
- Какво правиш тук? - продължи тя.
- Чета, нали Ви казах вече! – отвърна Сóфи нервно.
- Не е така. Чакаш!
- И какво чакам?
- Да ви се обадят от онзи конкурс… И аз обичам да печеля конкурс.
- О, сетих се коя сте вие.
- Едва ли, прекалено много like-ове имахте на разказа – отвърна Гертруда и стана.
- И какъв ми беше разказът?
- Обичам да ми се отговаря с въпроси! За Вълнистата (косата ѝ била вълниста), която от недоспиване започнала да живее в свой си свят и измислила странния приятел поет, който всеки ден ѝ пращал по нещо патетично.
- Много черно гледате на нещата – отвърна Сóфи и също стана, разглеждайки втренчено балтона ѝ. 
- Ще  се обадят, спокойно, няма да пропуснат твоята наивност! – каза Гертруда.
- Не смятам така!
- Тогава защо прочете книгите им? – запита балтона и седна на пейката. – Защо приемаш съвременните хора като песни в ipod, подредени, и ги описваш в глупавите си разкази? А?
- Ще седна у вас – каза Сóфи и седна.
- Хубаво ли ти е така?
Всъщност по-хубаво беше на Гертруда, защото тя бе от онези съвременни жени, които смятаха, че силата ще ги направи свободни и блъскаше, притискаше и изстискваше всяко едно нещо покрай себе си.
- Разбира се, с нея често лежахме прегърнати, изтощени от кривите стени на юридическия. Лежахме, преди тя да намери онзи глупак. Често вечер започвахме да си говорим на немски, а на сутринта бяхме превключили на френски… Нима той знае толкоз езици, и то с юридическите им термини? – отвърна Сóфи и се намести в скута ѝ.    
- Защо не ги натъпкахте в буркани? – запита балтона.
- Кое? Как?
- Знанията, разговорите. Сега щеше да си ги отваряш и да им се радваш, като на кисели краставички! – засмя се Гертруда
- Защо си тук? – запита Сóфи и отново стана, този път обаче с израз да си ходи.
- За да ти помогна и сама ще видиш как... но няма да е сега.

С лекота измислих тази история, само дето не знаех защо пътуваше тя? Къде отиваше? 
Влакът беше спрял заради преспите и ние се гледахме сконфузено в купето. Сконфузени, защото осъзнавахме, че, ако махнеш прозореца и вибрациите, покоят и равномерното движение наистина са едно и също нещо. Ако повече хора бяха  осъзнали това, нямаше да се затлачваме всеки ден в болната амбиция на „успелите” , мислещи си, че вечно се движат на някъде. За радост влакът тръгна и аз пак започнах да си съчинявам.
   Тя (Сóфи де) отиваше при Черната госпожица, нейна съученичка. Водеше я тежката нужда за женско рамо, на което да поплаче без необходимостта от предшестващ секс. Въпросната се намираше в Айтос, някъде между болната амбиция на добре забравения кастинг герой („I’m just a gigolo… ”) и силикона на опърпаната чалга кралица без фамилия. Тя беше също полиглотка, само дето малко по-истинска. Беше изучила в гимназията ( в не без известната немска гимназия в Бургас) всички способи да използва Мрежата само за лична облага, без да се разкрива, но целенасочено ги забравяше понякога, заради тръпката да е месце с дупка. Те двете едно време често се утешаваха след поредната пиянска любовна история, миришеща на недорасъл пръдльо, ползващ базовата си опция „мама ми е дала пишка и ще си я ползвам”. Често се смееха пред вида на чайките, вечно търсещи храна; често се целуваха, мислейки си, че женското приятелство не може да мине без нежност. Точно Черната госпожица беше предложила на Сóфи да си направи бритон, след като разбра, че Вълнистата се беше изнесла; точно тя бе създала у нея превъзходството на човек, забравил, че е смъртен и посял жаждата за безкрайни знания у себе си. Точно тя…

Сигурно щях да разбера всичко за нея, тази която измислих, но истинската ме прекъсна:
- Вие знаете ли къде отивам! – каза ми.
- Не знам, разбира се.
- Знаете, защото това е вашият разказ. Разказ, който трудно би направил нещо
истинско – завърши тя.
- Защо?
- Води към смъртта, към вашата смърт. Вие сам се разбрахте с онази да смени стрелката – след малко вече ще летим към другия влак и няма да има значение какво е казано (написано). Поне ще погубите доволно количество зомбирани предпразнични хора.
- Не съм искал никого да погубвам, всички сами се качихме тук, на другия влак също. Даже останаха хора, които ще чакат следващия курс.
- Аз обаче ще оживея. Този компютър е здрав и Word-a в него също.
- Точно в това е смисълът, моите приятели оживяват.
- Аман от тази дума, не разбра ли, че няма такива. Самотата ражда писането, което пък после ти дава правото да ни наричаш приятели. И то с онази глупава тактичност, с която всеки гимназист ръси ключовата дума навсякъде в есето си, мислейки, че така се създава тема.
- Хубаво последно причастие ми направи – казах аз, смеейки се,  чувайки вече писъците.
-  Едва ли някой ще да прочете твоя разказ!
- Знам!
И Гертруда наистина ѝ помогна, смени стрелката  и ни уби. Компютъра беше тайвански и най-вероятно оцеля.     
                            

Популярни публикации от този блог

Изрезки

аман

14102019