Въпрос

:
„Ти живял ли си половин година без ток заедно с
раково болен родител?”
Не беше зададен само към мен, но само аз казах нещо, казах „НЕ”.
До преди този въпрос си бях изградил мнение, че този човек е весел, общителен и сприятеляващ се лесно с хората, демек живее в продължението на The O.C. , но след това образа се зацапа. Изведнъж  цялата му радост се оказа предизвикана като противовес на нещо огромно и черно, което живееше в него, набутано му от съдбата и оставено да се развива спокойно. Той явно просто търсеше другата крайност, когато е след другите, а за себе оставяше тъмното жилище и нежеланото очакване за чуждата смърт. Разбира се, това са си мои разсъждения за него – той си е просто непознат, срещнат случайно. Мое беше и споходилото ме успокоение на рибата, която гледа от аквариума как събратята ѝ се мятат по масата. После заваляха и съмненията, че това може и да е просто някаква провокация, а накрая дойде и мълчанието ми. Сетих се обаче, че за подобен човек ми беше говорил моят приятел, в чиято къща бях сега, когото той отучвал от заекването. Явно дори вече се беше справил, защото аз щях още в началото да го позная.
След малко този пак се смееше, нямаше я предишната тъжна сериозност,  с която зададе въпроса. Нямаше и никакво заекване, както и одеве. Дали беше истина това, което той намекна, че преживява, или човекът бе просто добър актьор, нямаше как да знам със сигурност или по-скоро не исках.
Напук на моята самоирония сега разбирам, че този въпрос предизвиква огромно желание за живот и то най-вече поради факта, че във всеки един момент много лесно може да стигна до състоянието аз да го задавам, а някой отсреща да се чуди аджеба аз живея ли без ток с нечия чужда смърт, или не живея. После дори и да пише за това.