В началото
Никога преди това не бях виждал такава птица, или поне така мислих, когато за първи път дойдох тук. Тя беше с бяло по крилата и с дълга опашка – понякога бяла, понякога черна.
Беше жега, ние вървяхме по напуканата алея на парка, току-що бях се записал за общежитие при надутия дрозд, но не се чувствах развълнуван. Бащата вървеше пред мен и разказваше някакви истории от неговото студентство, някакви далечни неща от времето, когато българският идеал, че сме световна техническа сила, е бил още жив. Аз просто гледах наоколо и се надявах американските клишета за колежанския живот да се потвърдят. Всичко беше някак тягостно, някак тежко… Дали наистина това е българският Лас Вегас, както пишат навсякъде?
След около месец, някъде към 9 сутринта, стоях пред блока и гледах към моята бъдеща стая. Изведнъж някакъв с дълъг нос дръпна пердето и грабна нещо лъскаво от перваза, аз се загледах в него – напомняше изключително много на свраките. След като се качих горе, разбрах, че той пак е от семейство вранови, но е по-скоро чайка, идваща от Меден рудник. По думите му тук било голям лукс в сравнение с неговото предишно обиталище – имало постоянно топла вода и нямало да спи на диван. Все пак обаче носталгията го беше накарала да избере по-скапаната пружина и цяла година щеше да спи в нещо, подобно на лодка. Заговорихме се за сладникави неща като матури, игри и балове; може би за да се успокоим, може би за да запълним времето. А после следваше познатото фамилиарно откриване.
Следобеда се запознах и с местната Mama Morton (филмът Chicago); тя беше, разбира се, майка на всички и около нея се навъртаха приютени арестанти. С част от тях в бъдеще щяхме да се засичаме по съдебните изслушвания по ПИК ( ПИК I, II, III, …, n). В кабинета ѝ беше пълно с разни шарени неща, заграбени от разсеяни притежатели – най-вероятно амбициозни татковци. Тя винаги вдигаше опашката си като излиташе и винаги надаваше вик, минавайки покрай някого. Кряскаше силно и когато някоя друга птица навлизаше в полезрението ѝ. Уважаваше само гарваните и яйцата ѝ бяха малки.
През следващите няколко дни осъзнах, че повечето тук са прелетни птици, дошли на ята, дали от някой техникум, дали от някое далечно общообразователно гнездо. Всеки един от тях отваряше оста срещу различни блага, едни вече летяха други още не. Най-интересни за мен станаха лястовиците. Те бързо осъзнаваха, че тук „ж.р.” е рядко срещана личностна характеристика ( изключвам СФ, може би от завист) и някак си ставаха по-истинските. Поне за две години в тази птича популация аз не успях да намеря някаква мода, която да действа заробващо подобно на грубите обувки и пролетните шалове в СУ или на черните ботуши и изтерзаните коси в УНСС.
Сградата ми се стори проста – във всяко едно отношение. Имаше стриктна подредба на стаите, познатите от велинградската поликлиника коридори и весели чистачки. Преподавателите бяха с прогресивна налудничавост в повечето случаи, но и някак свежи. Част от тях щяха да се окажат албатроси, видели много; но повече от началото се разкриха пред мен като гълъби, човъркащи едни и същи плочки от трийсет години. Намериха се и доста студентски организации, населявани от малка група кълвачи, които на всичкото отгоре се подвизаваха в по няколко едновременно. Най-готини впечатления събрах от славеите в танцовия ансамбъл и пуяците от спортния център. За лешоядите не си изградих компетентно мнение, но сметнаха, че вършат все пак нещо за нас обикновените птици с този един процент от бюджета.
Сега е времето да започнете да се учите да летите (ако не сте го вече направили), само не го приемайте още от началото за безтегловно падане, лишено от отговорности. Иначе цвета и химическия състав на зърната, които ще кълвете, си го избирате вие.
Попътен вятър!