Сутрин

  Знаете ли онова красиво състояние, стоящо между съня и реалността? Усещали ли сте  го? Потъвали ли сте в неговата дълбочина? Ако е „да”, защо, за Бога, сега сте будни?
 
  Най обичам да се събуждам, заровен в нейната коса, оставен на произвола на къдриците. Чувствам се като мида, изгубена в безкрайно море, само дето тук удавянето означава щастие. Всяка сутрин се оставам на произвола на вълните, те ме подмятат, обливат, понякога дори шепнат. За съжаление обаче глупавият инстинкт за самосъхранение винаги ме изтегля нагоре и аз, нещастен, доплувам до брега. Там ме чака утрото, грижите и кафето. Реалността се завърта и не след дълго вече вървя по познатата улицата, гледайки напред. Изведнъж обаче се сепвам и прошепвам, поглеждайки към локвите – „Наоколо всичко блести, явно е валяло”. Колко хубави са те! Как блестят на фона, на познатото! Аз се навеждам и потапям пръстите си, след това цялата ръка, а накрая целият съм мокър. Радвам се като малко дете, радвам се, че дъжда ми напомня за нейното море!
  Деня преминава бързо, хората около мен ме гледат странно. „Тоя да не е луд?” – питат се сигурно и недоумяват защо се движа толкова леко около тях, но аз не очаквам да ме разберат – те все пак са сухоземни. Влача корем по грапавата земя, дишам тежко, оглеждам се – наоколо всичко е сухо. Как ще оцелея тук?... Постепенно нощта покрива всичко наоколо, задълженията свършват, бризът започва да ме приканва. Аз тръгвам, следвайки го, прегазвам през всяка една локва, докосвам всяка капка и ето вече съм близо... Ето я!
  Знаете ли, смятам да напълня джобовете си с олово, след това ще пусна на свобода  всяка една въздушна молекула от възглавницата, може дори да си завържа ръцете. Пък тогава нека развилнее вълните си, нека покрие лицето ми с къдрици – аз вече съм готов.  Този път ще се удавя!!!