Неделя

  Стъпките трябва да са ти уверени, когато влизаш в тази галерия, защото ти престой  среща със сънищата.
  Аз съм един обикновен наблюдател, незнаещ дори темата на изложбата – довлечен тук от грубата ръка на съдбата, но не сте ли и вие такива?
  И ето вече съм вътре, а наоколо всичко празно, зад мен високи каменни врати, а пред мен паркет, сякаш излъскан от редник Толстой ( „Сибирският бръснар”). Ето ги и стълбите – дано горе е по-пълно. Качвам се по тях и постепенно осъзнавам, че празният съм аз – изпразнен от глупост. За да видя този факт, голяма роля изигра скърцането на паркета, което сякаш стресна вътрешния ми Аз и изтри замъглените му очи. Сега вече виждам и като дете, изведено за първи път навън, се радвам на светлината. Не, не тази от лампите, ами друга, наречена поетично – духовна. Дълги коридори, широки стаи -всичко около мен се ми усмихва с архаична закачливост и аз, потопен в едно ново море,
се чудя на кой бряг първо да обърна внимание. Изборът не е труден, защото пред мен лъсва едно малко лъскаво коридорче, издокарано и напудрено и сякаш това е преддверие, свързващо старчески  с публичен дом! Ето ме в стаята на изобилието – модерни лампи светят, подът не скърца, огромен телевизор прожектира филм, всичко блести. Слизам по бели стъпала, завивам плахо надясно и ето ме в рая… (спокойно не съм светец, говоря за Данте). Взирам се в първата картина, после във втора и тревожно задавам въпроса: „ Как, за Бога, е направено това?”, никой не ми отговаря, разбира се. Продължавам нататък, движейки бавно краката си, цветовете се сменят, удивлението остава, сякаш съм в ботаническа градина. Завивам отново наляво и пред мен се появява момиче (може би ми е набор, или по-малка – все тая важното е, че ще имам посока), което като пеперуда каца от цвят на цвят. Дали пък и тя не част от изложбата?
Знам ли? По-добре да я последвам… След миг сме вече в чистилището – картините стават по-мрачни. Аз я следвам… Тези цветове явно не са ѝ толкова вкусни. Ето ни в Ада. Дали ще бъде вулгарно, ако кажа, че тук е мястото на повечето жени, или пък ще лицемерно, след като и аз съм за тук?... Всъщност нека гледам изложбата, в която за мен участва и нещо създадено от природата, нещо което опрашва нетърпеливите картини… Хубаво е тук – топличко, пък и  няма девет кръга, а само две стаи. След всяко нейно кацане аз бързам, за да заваря картината все още отворена, все още гостоприемна,  а жадно започва да пие сок от следващата. Изведнъж пред мен изскачат „Еретици”-те! Колко наивно е било да се сравнявам с нейната чистота – аз несъмнено ще си остана тук, та нали вчера жадно поскачах с кукерите. Вие сигурно ще кажете, че те не са такива. Не знам дали са, но знам, че  при тях имаше един многовековен бяс, желание да плашат чудовища, ставайки чудовища, и това за мен е далеч от нейната ангелска красота, далеч от рая… Излизам бързо. Гузен съм, затова че помислих себе си за човек недостоен за художествено изкуство. Аз съм глупак – всеки може да дойде тук.
Благодаря ти, моя пеперудо. Едва ли ще срещна по-прекрасен гид!