Музиката

  Най-хубавият ми самотнически период беше времето на интернет любовта. Да, тя беше разгърнала своите крила на най-обичайното място за съвременната младеж – Skype. Там аз мислех, че съм свободен, че съм себе си – но това беше само привидно. Свободата, дами и господа, идва единствено и само от нещо лично - независещо от някой друг. В моя случай това беше музика. Тя именно направи един тъп и ограничен човек в нещо по-голямо, по-достойно. Разбира се, аз не станах професионалист, не започнах да се правя на велик рокаджия, дори и не се правех на интересен в училище – а просто дрънках. Човек не знае кога ще го застигне желанието за по-добър свят, както не знае защо сам се е ограничавал, но то те застига, щом вървиш към нещо любимо.
  И така, от фалшив тон към по-свестен, аз постепенно открих, че света не е просто взаимоотношение човек-човек, то е нещо повече – а именно човек-природа. Когато свириш не е задължително да си някого, не е задължително дори да имаш лице, трябва просто да искаш да вибрираш (звучи патетично, но к’во от това). И аз го правех, често ми се чудеха роднините, защо свира толкова тъжно, защо се крия , но после явно разбраха, че музиката е нещо, което отразява вътрешните вибрации. Да, отразява ги, но и ги умножава – ти ставаш по-голям, по-силен (в психическо отношение), изобщо намираш нещо, което да прави теб Нещо. Постепенно, разбира се, потока на изкуството се разширява – става малка река, после голяма, докато накрая не е отнесе. В един момент ти ставаш зависим от музиката (независим от хората) – започваш да ставаш човек. Разбира се, при мен нещата не дойдоха от само себе си – трябва да има някои, който да ти набие малко култура в главата. В моя случеи това беше господина по китара. Той не само доближи моето дрънкане до истинското свирене, но и ми отвори очите за света и неговите безгранични възможности – този човек беше почти ренесансова личност. Да, наистина разбираше от почти всичко, което можете да се сетите. На мен понякога ми беше по-интересно да говоря него отколкото да свиря, понякога се чувствах част от неговия свят – дори започнах да композирам. Тази страст премина на полето на думите, защото тук все пак имам по-голяма подготовка от училище. Сега вече съм далеч от онова време, вече не слушам историите Му, но китарата е отново до мен и дори през повечето време да стои мълчалива, все пак ми напомня за моята свободна воля. За какво ви ги говоря тези неща ли (пиша по скоро)? За да мога да помогна за заличаването на вашето недоверие в собствените ви възможност. А как ще постигна това ли? Много просто – само при вида на факта, че аз се мисля за философ , без да имам каквато и да е било подготовка, взел матурата по български преди година (т.е. близо до неграмотността човек, който дори се опитва да ви поучава) – вие ще си кажете, че сте способни на всичко. Е, разбира се, това си е мое разсъждение. Но все пак смятам, че скоро ще чета вашия блог ( за хора, които, разбира се, все още нямат).
Приятно ви себепознаване!!!