Хаотично мисля

Дива самота и болно гърло, но не от крещене – просто настинка. Простудих себеуважението си, изгубих способността си да бъда сам… Изгубих се… Не! Намерих се и не ми хареса това, което видях.
Ти си там, стоиш, гледаш, миришеш собствения си въздух, чуваш тропота на съседите и чакаш, чакаш да те повикат – да спреш да пишеш за себе си в трето лице. Крясъци… Радват ли се или просто няма какво друго да правят?
Тишина… Къде е спокойствието? Къде е огъня? Къде смисъла да бъдеш социален?
Къде си ти?
Казват, че трябва да започна пия често, да живея на пълни обороти, не искам това… Искам спокойствие, но споделено спокойствие; искам да не се питам какво да направя, че другите да отговорят, искам да съм си самодостатъчен… Да спра да пиша и да започна да уча, за Бога, аз съм сесия, а не в апартамента на Марта Вачкова – стига съм набутвал чувствата си, но… Пак пиша – това е бягството на грамотния, на този, които ползва сетивата си.
Научих се да свиря, научих се да пиша, проветрявам и чиста стаята си, мия си зъбите редовно, дигнах диоптъра си – трябва сетивата ми да са добре, трябва аз да съм добре, но не съм… Поредният коментар, поредната надежда, че някой ще нахлуе в живота ми. Не! Живота е направен за един, за този които не мисли, който не се опитва да търси смисъл в думите ми. Няма такъв! Песимизма е константа – оптимизма е променлива… Кое ще избереш, кое ще прегърнеш?
Прозата ми не тръгна добре в този сайт и си помислих, че съм поет. Учителите ми започнаха да ми искат съвети за срички за теми – имам потенциал за всичко явно („потен” и „цял” евентуална аналогия: „секс”), но съм далеч от  себе си, не съм си интересен вече. „Щом не можеш да обичаш себе си, значи и друг не може да те обича”… Аман от мисли от сентенции на пияници, станали писатели и писатели, станали пияници; аман от филолози, от инженери, от интелектуалци … Най-добре съм бил, когато не съм знаел къде отивам, когато вървях пеша от Камен бряг към Каварна, некачен от всички онези псевдо-хипари, когато се влюбвах в мимолетни срещи, а не както сега в дипломатки, филоложки, актриси, архитектки… Имат етикет, затова и са несподелени, затова и са изгубени.
Хубаво е човек да мисли, да чака, да докара бройката от 24, да се надява, да си подхвърля пощата (genadi.bakalov@gmail.com), да гледа какво казва за него Google, хубаво е особено когато пише, особено когато се радва на стари победи… Стига с това смислено говорене, стига с това писане, целящо реакция (тъпи рубрики)… Ясно е, че пишете коментари на тези, които познавате, от които искате да вземете, на които завиждате… И аз съм така! Радвам се, че ѝ писах коментар, че откраднах искреността от въпросната госпожица Баева… И аз ѝ благодаря, само дето ще трябва да изтърпи 470 думи, за да го види евентуално (колко егоистично)… Приятна вечер! Ако си разбрал нещо, значи пак не съм си свършил работата.