Weekend в Студентски

Петък,  22:00
Трябва ми промяна, както между впрочем и на системата около мен, само дето вместо да давам предложения аз решавам да си потърся машинката за коса…
Намерих я!
Отначало намалявам оборотите, за да хвана най-забележимите косми, най-дългите, най-дълбоко прорязалите рядкото тяло на социалния ни живот. Тази част от студентите е приела за свой кумир забавлението и естествено в този момент загрява. Кеф ти домашна ракия, кеф ти евтина водка – всичко влиза лесно и излиза лесно – разбира се, портиера е взел своята дажба, а съседите са свикнали. Следващата дестинация е, ако не Ибиза, то поне някоя от опечалените роднини на убитата „Амнезия”, по възможност с най-евтиния вход. 
След това махам най-голямата приставка (за горните това трябваше, защото те са също най-гоуемите) и следва тази за зайците. За тях трябва по-голяма скорост, защото са доста наблюдателни. Ключовият силует  е съквартирантският, който задължително трябва да излезе. Понякога го гонят, друг път просто надничат какво пише в чата и синхронизират търпеливо хормоните си. Разбира се, той излиза, търсейки забавление на някое място без вход (той не е приятел със Забавлението и затова е и доста по-скръндзав); а зайците се почват. Те образуват капсула, а в нея всичко е великолепно и със сигурност не се питат, с какво ново нещо правителството е решило да показва мускули. 
Накрая слагам най-малката приставка и зачаквам да се появят амбициозните. Те по това време обикновено гледат филм или са във ФБ, шпионирайки някого, защото трябва да бъдат убедени, че имат повече от всички. Тия са и най-досадните, понеже се радват на ограниченията – за тях те са възможност да обработят още звена, още хора. В техния свят няма театри, нито музика – всичко е цели, проектирани върху гладка безкрайна плоскост, наречена Centrum ego. Те не съжителстват нито със зайци, нито с веселяци, защото виждат само себе си, за тях времето се измерва в пари, така че какво значение има, че е десет.
То всъщност вече е единайсет и е време да режем изцяло, подобно на самотниците, така че стремглаво стигам до епидермиса си, вече без никакви задръжки – ножици и кожа, колко романтично. Тя е гладка, както е и техният живот – река, в която не падат камъни. Те ходят сами навсякъде и не се интересуват от забраните, защото никой не може да им забрани да канят хора в главите си, да мисля за някого. За тях всичко е имагинерно и лесно може да бъде изтрито – те са бегълци, на които часовника е спрял.
Вече съм без коса, самотниците се оказаха Ω-та на разсъждението ми, а α-та за съжаление са хора, които си правят PR върху глупостта и жестокостта на набора ми, върху гибелта и смъртта на давещите се, и то без чаровно да споделят романтиката на Утап Бендер – белите панталони и слънцето на Рио.
Вече е дванайсет и май се оказа, че правилата все пак работят – съквартиранта предпочете да учи по Механика, вместо да даде шест лева и да спи с приятелката си; но техният авторитет пак е математическа абстракция (подобно на векторите, в които той сега се пули), защото цедката им е твърде широка и трудно ще я закърпят с мускули!                                                                                                  

Събота, 11:00
Оглеждам се навън, а там се мотаят хора с лопати и кирки – може би се е върнал социализмът.
Наблюдавам как групата се разхожда наляво-надясно и търси боклуци,  чудя защо го прави. Не е ли ясно, че тук в Студентски боклуците са всъщност вътре в стаите,   и най-често наблюдават как другите правят нещо смислено, докато разсъждават върху своята безсмисленост. А когато това им омръзне започват да настройват ушите си на честотата на съседските креватни пружини. Песента на колелетата тук се е изродила  в песента на русенските пружини. Аз често си композирам мелодии по тези звуци – понякога са мажорни, понякога са минорни – но винаги са от другия край на стената.
Онези долу са започнали вече с почистването: изваждат надежди на родители от храстите и ги добавят при тези на студенти в кофите, тъй неразделно събирани. Нераздèлен е и целия квартал:  бутилките са се записали да учат как се произвежда пластмаса, хартията е премачквана и разтягана в пещите за стъкло, а пластмасата е дошла, водена от роднинските очаквания, че ще се научи да бъде добра целулоза. Все пак някой си е на мястото и това са мухите, които винаги знаят къде е кабинета на декана и кога се раздават евростипендите. Те, разбира се,  са наплюли всички останали и взимат процент от техните такси, от техните изгубени години и ги превръщат в коприна за крилата си. Утре, когато са накъде там, около жълтите