Aз водораслото

Аз (по често ще бъдe „ние” обаче, понеже чайките искат парче от славата), водораслото, преди няколко дни случайно попаднах на една Flash-ка, захвърлена на пясъка. Дълго се чудех как по точно се отваря това създание, което знам само поименно. На следващия ден обаче една от мидите (лежащи около мен) точно преди да умре, реши да проговори, напук на своя обет за мълчание. Тя ми разказа, че това нещо, наречено Flash-ка, не беше вид мида, ами ковчеже с тайни, направено за да служи на ония, който само знаят да оставят стъпки и да си печат задниците. След тази информация; чакайки мидата да умре; реших да помоля чайките да ми намерят средство, с което да отворим тази дяволска кутия. Те доста бързо (дори и за чайки) успяха да ми откраднат друга дяволска кутия (този път с копчета), с която най-накрая отворихме човешката „мида”. Вътре имаше само една снимка, която предвидливо съм ви изложил по горе. Разбира се, ние не можехме да оставим така неща – пък и ежедневието ни е доста скучно – и решихме да ги разучим по-дробно тез стъпала.
Горният крак, леко грубоватият, беше на Марина. Тя живееше в един изоставен фар и по цял ден учеше по история; освен в моментите, когато идваше приятелят ѝ, и времето, когато стоеше в интернет. Интернет, доколкото разбрахме, се оказа помещение, намиращо се точно над полюлея в спалнята ѝ. В него имаше само една бяла маса, на която лежеше доста дружелюбна и склонна на всякакви физически набези руса жена. Марина я използваше най-често за споделяне, като това ставаше по следния начин: тя навиваше безброй листчета около русата ѝ коса и започваше да разтрива дланта ѝ, а не след дълго листчетата изчезваха. На тяхно място се появяваха нови кичури, понякога кафяви, понякога черни, но винаги бурно треперещи. Това бяха отговорите, които Марина винаги чакаше с нетърпение. Когато идваше приятелят ѝ, отначало те махаха стълбата, водеща нагоре, и отдаваха взаимно телата си върху широкото легло; но постепенно започнаха да висят само горе. Там най-често приятелят ѝ обладаваше русата, а Марина или ги записваше, или просто пращаше отново листчета. Разбира се, те сменяха ролите си понякога, но така и не започнаха отново да правят нещата заедно.
Страничното стъпало, издълженото, принадлежеше на Ралица. Тя живееше в огромно хале, намиращо на пристанището. В него, на мястото на някогашните прозорци, сега имаше само огледала. В тези огледала именно Ралица по цял ден се оглеждаше. Тя беше открила, че сутрешният бриз увеличаваше талията ѝ точно с по един сантиметър всеки ден, а вечерният – гърдите ѝ. Разбира се, отначало тя стоеше само вечер навън, но постепенно разбра, че е нужна известна хармония и си направи стриктен график. Съобщенията идваха отново с бриза – тук комуникацията означаваше и промяна във външния вид, но тя се радваше да ги чете, въпреки че фарът беше точно на сто и петдесет крачки от нейното хале и спокойно можеха да си говорят с Марина лице в лице. Да, те се познаваха (това ние разбрахме твърде късно) и то от доста отдавна. Това нещастие се беше случило в някаква гимназия, говореща език близък до рачешкия, но лигаво наречен „френски”. Защо беше нещастие ли? Ами просто защото за нас не е хубаво да се събират хора, които биха оставяли толкова различни следи върху пясъка, върху нашия пясък.
Най ни хареса последният крак, и то не защото някой го беше лакирал (и до тази история ще стигнем), ами просто защото беше най-малко деформиран от обувките, които вече всички носят. Да, неговите пръсти са толкова цилиндрично оформени, че биха разпределили всяко едно напрежение равномерно; но все пак въпреки това тя си е герой, устоял на каишките, катарамите и двадесет сантиметровите шипове, дефлориращи всичко под себе си. Алис всъщност живееше в доста негероично място – един стар гълъбарник, намиращ се на покрива на най-близкия висок блок до онази сграда, приличаща на голяма бяла мида. Тя обаче не беше Венера (беше отсвирила Надеждата, за съжаление), но със сигурност поне знаеше кой е Ботичели заради своя бинокъл. От височината на блока тя виждаше всичко подробно, дори и чуждите бележчици. На нея също ѝ пращаха бележки само дето по гълъбите и затова често бяха нацвъкани. Всяка сутрин идваше по една от халето с подробни данни за талията на Ралица, а всяка вечер от Марина – с точното разположение на русата в момента върху леглото. Алис ги четеше винаги с интерес късно вечер, защото обичаше подробностите, но всеки път след това палеше свещ, сякаш тъгувайки. Може би, защото беше тъмно и нямаше как да свърже бинокъла си с тях; може би, защото искаше и тя да разказва. Един ден обаче; докато зяпаше пиян чичко, търкалящ се пред театъра; при нея долетя странно писмо, пълно с малки шампоанчета и само една кратка бележка:
Диалог и после сън,
а в него диалог…
Май отново с теб!
Безсмислица естествено, но точно заради това тя някак си се огледа наоколо и вида курешките около себе, курешки, събирани след всеки следващ курс на гълъбите. Видя и пейзажа пред очите си, но не се почувства като онзи, на когото имамът дал малка стаичка на върха на Солейманската джамия. Нещо наистина ѝ липсваше, нещо простичко. Разбира се, тя реши да го намери по най-дългия начин – като помогне на всички. Но това не е странно, защото, както знаем, хората са като рапаните –  винаги се бутат в разни безкрайни спираловидни неща.
След като отново стана обед и Слънцето беше твърде високо, за да може да я шамароса ревниво, тя започна да слиза бавно по стълбите, отивайки при двете пръдли (така ги нарекохме с уважение ние, понеже се оказа, че те също отделят метан). Светът  долу изгледаше доста плосък и някак безсмислен с своята праволинейност. Всичко беше гладко, с прави ъгли и застинало – нямаше го ръбестия нацвъкан под, нямаше го заобленото тяло на голата, нямаше я динамиката на вятъра. Но поне беше голямо, много голямо, толкова голямо, че Алис се загуби, но вместо да заплаче, тя започна безцелно да обикаля с желанието още повече да се изгуби. Явно това наистина стана, защото се озова до някаква голяма сграда, приличаща на пясъчен замък. Това чудо беше опасано с неща подобни на морски звезди само дето с по четири крачета. Вътре също палеха свещи и може би заради това тя влезна. Шампоанчетата пък бяха изхвърлени навън, за да не шумкат в джоба ѝ, докато ходи. Вътре нямаше почти никого, може би защото и чайките със зор се набутаха – това място със сигурност имаше нужда от по-големи отдушници.
След като излезе, Алис се огледа за шампоанчетата, но тях ги нямаше;
повика ги, но не отвърнаха. След това разочарована, че беше изгубила и този подарък (другото разочарование беше, че всяка вечер губеше Изгрева), тя си тръгна отново към гълъбарника. Докато се качваше по стълбата обаче, усети че в джоба ѝ имаше три останали опаковки. Алис рязко изхвърли косата си нагоре и реши поне да се изкъпе. Косата ѝ толкова ярко проряза въздуха, че ако сега тя беше в кино и до нея седеше някой, той със сигурност през целия филм щеше да мисли само за мекия шамар, получен от нейната коса. Тя си беше прекарала вода по доста странен начин: гълъбите започваха да летят и задвижваха стар ръждясал Архимедов винт, който се намираше под прозореца на една жена, която винаги плачеше, докато свири на пияно. Така Алис винаги като се къпеше слушаше и музика. Жената пък започваше да свири от вида на летящите гълъби, защото не можеше да проумее кой е решил тя да се роди човек, а не птица. Всичко беше една перфектна система – Алис просто трябваше да махне на гълъбите и получаваше и вода и музика. Този път жената засвири „Sur le fil” на Yann Tiersen, а Алис започна да танцува с пръсти в косата си, в дългата си кестенява коса. Един гълъб, който явно разбираше френски, се спусна от ръба на блока и отиде за съобщение – отново беше вечер. Отначало шампоана не ѝ лютеше на очите, но изведнъж жената спря да свири и тя изпита най-ужасяващата болка, която си беше представяла. Още мокра изтича при клетките на гълъбите и потърси бинокъла си. Намери обаче в краката си бележка от Марина, в която пишеше, че група хора, ползвали странни малки шампоанчета, сега бяха с изгаряния трета степен по цялото тяло. Интересното беше, че това бяха основно големи хора. Даже не! Не „основно”, ами изцяло, защото нямаше нито едно дете. Жената отново започна да свири и незнайно как очите на Алис спряха да лютят. За нея обаче това не беше явно „незнайно”, защото тя бързо съчини план. Първо, трябваше и трите да унищожат убежищата си; второ, трябваше да привлекат вниманието на хората и, трето, да намерят колкото се може повече малки шампоанчета.
Още помня онзи ден, когато на центъра те трите раздаваха шампоани, а през това време разярените гълъби (останали без дом) кълвяха русата и чупеха всички огледала в града. Хората грабеха шампоанчетата, вярвайки, че това беше промоция на нова голяма фирма. Не след дълго всички, които бяха все нещастни и сериозни, получиха изгаряния по лицата. Най-опърничавите пък дори се задавиха с пяната и лишиха света от жалкото си съществуване.
Трите се разделиха щастливи, че бяха направили нещо общочовешко, засенчващо дори апокалиптичната патетика от филмите на ония, които все с коли се возят. Впоследствие Ралица стана кабаретна актриса и продължи да се оглежда, само дето вече в погледите на зажаднели чичковци. Вместо вятър пък имаше въздишките на жените им, който се чудеха защо техните тела имат целулит, а не чар.. Марина пък стана политик, водач на ония украинки, които се събличат за щяло и нещяло, и си имаше много голи руси жени. Алис продължи да все взира, само дето вече защото търсеше своето малко щастие.
Ние го намерихме преди нея и то в тази Flash-ка – някой беше лакирал ноктите ѝ, а преди това и заснел тяхното женско сбогуване. Дали ще ѝ лютят очите (ние и свихме едно от шампоанчетата) като види и тя тази снимка, а? Нека първо обаче спре да се оглежда и дойде на плажа.