Задушница

В очакване на смъртта на спомена, носиш торби със сухи пасти, солети, череши и жито. Разминаваш се с тълпа от подобни на теб, пътя минава през гарата. Релси, забравили какво е тежест, дебели борове и лели с чанти.
„Вземи. Бог да прости” – повтарят всички.
Ти се чудиш как може толкова лесно да се прощава. Цял живот ходиш по кривия път, накрая ти спрат „WI-FI”-a, върнеш се от където си дошъл, а близките ти започват да разнасят торби със сухи пасти и тн. Ти си вече при архитекта, започваш да си плащаш вересиите, а отдолу в определени дни чуваш:
„Бог да го прости”
„Вземи и това”
Бог обаче не яде сухи пасти, нито пък жито. Той ти намаля възможностите в чеклиста и следващия път, като слезнеш пак, си я някой просяк, я някой политик и тн. Мислиш, че така живееш на чужд гръб, но всъщност си роб на леността. Разбира се, може да си избереш да си куче или пък вълк, ако си му по-симпатичен.
В очакване на смъртта на чакането, идва влагата, после се раждаш отново. Човек си – той пак ти е простил. Гледаш кучета и овце, вълците не те закачат. Върнал си се назад, сухите пасти не са още измислени, този път си праведен пред себе си – ако имаш късмет повече не слизаш надолу. Ставаш невидим ангел във времето на сухите пасти – гледаш сеир отгоре и от време на време  спъваш някой друг богохулник – без значение с какво име нарича архитекта. Най ти е кеф да спъваш онези, които се имат за пратеници на бог: учители, гурота и тн. – щом са в човешки образ значи са просто шарлатани.