Луните

В залата имаше само три луни, които гледаха всичко, което влизаше и излизаше. Понякога  бяха хора, понякога бяха по-скоро животни. Често те си избираха един персонаж и го следваха неотлъчно през целия му следващ път, сякаш бяха обречени да са до него, да са негови сенки.  Нещото, което им правеше впечатление, най-често беше дали очите им си отиват с цвета на дрехите.  Този път имаха късмет, защото Черната госпожица беше в синьо. Другите трима, които бяха с нея, не бяха особено интересни – двама гологлавци и една принцеса – затова и луните присвиха дисковете си, щяха да приема само нейната светлина.
Филма започна, както обикновено с безкрайни реклами, напомнящи на зрителите, че те все още са роби на Холивуд. Гологлавците се разпределиха по равно в двата края на реда, сякаш искаха да затвърдят представата, че са спътници на далечна звезда. Принцесата и Черната отидоха при тях, разделяйки се равномерно, привлечени от гравитацията:  при едната – любовна , а за другата – любопитна. Принцесата бързо след раздялата остана извън прожекторите, защото, както казахме, там беше Черната. Луните започнаха да я наблюдават с нов блясък, блясък, който отдавна не беше излизал от проектиращата машина. Тя не ги виждаше, ту защото се смееше, ту защото косата ѝ пречеше, но те с лекота си заизмисляха приказка, в която безсрамно крадяха нейния образ.
- Това е кино машината отвътре – казаха учтиво те.
- Но аз исках да гледам филм!
- Имаме нужда от някой, който да изчисти праха – казаха още по-вежливо те. – А всичко е на немски!
- Вие много знаете за мен! – нацупи се тя
Салона безлично се смееше на поредната ситуационна комедия.
- Луната знае всичко!
- Вие сте три!
- Така ни виждаш ти.
- Добре, какво искате от мен? – леко се ядоса тя.
- Всеки път, когато някой се натиска на последния ред, по обектива се полепва прах – започнаха да я увещават луните.
- И аз как мога да ви помогна?
- В нашия свят трябва входа към душата ти да бъде с еднакъв цвят с входа на тялото – при теб се е получило!
- И защо трябва да е така?
- Ми не знаем, както е известно, съществата, които се въртят от новолуние към пълнолуние, винаги си измислят закони.
- А спазват ли ги?
- Понякога да. Сега важното е да ни помогнеш!
- Не съм искала!
- Да не си се обличала така днес.
- Нали знаете какво иска някой, който говори за очите на друг? – запита Черната по детски.
- Знаем! Споко, ние не сме обременени със сексуални желания! – отвърнаха вече с досадна вежливост те.
- Толкова по-зле за вас! – засмя се тя. - Какво трябва да направя?
- Протегни ръка и избърши обектива!
- Аз съм отвътре!
- Нищо де, пробвай…
- Вие луди ли сте?!?
- Пробвай де – казаха най-накрая с естествени гласове те.
Тя застана точно на дупката и усети топлата светлина. Може би онзи, който беше измислил мерната единица candela, ако сега беше тук, щеше да я кръсти на нея. Може би тя  беше друго идеално черно тяло (освен Слънцето), може би всички в момента виждаха нейния силует вместо досадния филм. Не, не, те не я виждаха, защото точно това беше идеята на еднаквия цвят – когато цветовете на двата входа са еднакви, светлината възприема човека, като голямата врата. В случая явно душата ѝ можеше да мери по-големина с най-дебелата жена на планетата. Черната най-накрая протегна ръка към обектива, но от там се появи друга, същата като нейната, и ѝ попречи. Тя потегна крак, но пак не стана… Изброила всички крайници, тя седна и започна да вика Луните. Тях обаче ги нямаше, започна да вика още по-силно, но отново нищо. Може би си бяха избрали друга, но защо поне не я извадиха от този цилиндър, сякаш беше заекът, който трябваше да излезе и да разведри отегчената публика. Дали не изчезнаха, защото ги беше накарала да загубят учтивостта си? Дали просто това беше някаква шега на съзнанието ѝ? Дали нямаше да се събуди след малко, намирайки само чистачите на киното?
- Ние не обичаме въпроси! – отвърнаха луните.
- Не ги задавам на вас… Извадете ме от тук! – извика тя.
- Защо? Не е ли хубаво да си там, където се ражда илюзията?
- Изведете ме, те ще ме чакат!
- Ние сложихме друга на твое място!
- Така ли и какво прави тя сега?
- Смее се !
- А другите?
- Слушат смеха ѝ.
- Не е ли много тих?
- Пак го слушат!
- Те ще я познаят ли?
- Ако направи нещо неестествено, да – казаха твърдо луните.
- Това ще рече? – запита Черната.
- Да се разхожда, светлината не се разхожда. Тя е безкраен вектор, който винаги знае къде отива.
- Аз не бях светлина преди да ме отвлечете.
- Но явно си се държала като такава. Вече можеш да протегнеш ръка през обектива, защото той от сега нататък не е стъкло за теб, ами среда с коефициент на пречупване, близък до въздуха…
- Но така нищо няма да избърша – прекъсна ги тя.
- Кой го интересува това, ние си намерихме най-накрая и синята дължина на вълната – вече сме пълни и бели… Хайде тръгвай, движението е еднопосочно.
Гологлавците и Принцесата си легнаха тази вечер (лишена от луна) спокойни; без дори  да подозират, че от тук нататък щяха да виждат във всяко синьо нещо познато лице. Какво по-хубаво доказателство за корпускулярно-вълновия дуализъм от факта, че всъщност всяка една дължина на вълната беше просто един човек, обединил тялото и душата си с един цвят.