Дунавци

Прегърнах Луната към 2 часа и си тръгнах. Тя беше по джапанки и зашляпа по алеята.

Към 6:40 вече чаках Молоко на метрото. Тя естествено закъсняваше. Появи се някъде към 7 с огромна раница и с нещо като боди, което покриваше много оскъден ареал от тялото ѝ. Впечатлих се. Седейки в метрото, забелязах, че беше само с един чифт презрамки (тези на хипотетичното боди), и то те постоянно падаха. Щеше е да е доста успешен стоп.
На „Обеля” почакахме и Босненката няколко десетки минути. Тя се появи със свободолюбивия си характер и бански, подаващ се изпод още по свободолюбивите дрехи, които най-вероятно щяха да продължат в друга посока. Имаше и няколко татуировки, разпръснати по тялото. Загледах се в „Ин и Ян”, стояща между лопатките ѝ. Така и не разбрах кое всъщност е мъжкото и кое е женското в този символ. По-късно нейното обяснение „това го направих, за да ми напомня, че не всичко е такова каквото изглежда”  щеше да прекъсне моите терзания поне по този въпрос. Постепенно  преминах в stand-by-режим и започнах да попивам от емаципирано-идеалистичния им женски разговор. Не след дълго бяхме вече на Ломско шосе. Молоко ме почерпи черен чай – габровската ми душа изтръпна и аз за успокоение се загледах в двата чифта зелени сандали, крачещи пред мен. Двете ми напомняха за германски лесбийки, студентки по право. Оказа се обаче, че се занимават по-скоро с журналистика. Стигнахме до купища дини и Босненката разпери доволно палец, а аз седнах. Нямаше кола, която да ѝ устои, ако не друго, то поне се намръщваха гузно.
Не след дълго спря човек, устоял на всичко земно без яденето. Той беше свещеник и добър човек според македонските стандарти за тежест. Аз  седнах отпред, макар че той да изглеждаше безобиден. Човекът ни покани да обиколим манастирите в тази част на България и ни остави на някакъв разклон точно преди Петрохан. Босненката ми напомни да седна, понеже иначе намалявам шансовете. Започнах да се чудя дали ще стигна дори и до Пловдив на стоп, ако съм лишен от този голокрак ескорт? Молоко отиде да пика. След около десетина минути вече бяхме в колата на някакъв си инженер-химик. Аз пак бях отпред, а те двете се настаниха отзад до най-силния женски тотем – детското столче за кола. Той събира в себе си както свободната Диана, така и вярната Изида. Шофьорът се ровеше по цял ден в играчки Киндер®, имаше широкоскроена жена и всеки ден пътуваше – ако онези двете отзад не търсеха Аксел Роуз, щях да гледам флирт. Не, той всъщност е забранен при стоп (поне за жените). Човекът ни разказа доста неща, представи доста фактология и доста ми се завъртя главата, но последното беше заради завоите.
В Берковица седнах (най-вече това действие изглежда, че правих през това пътуване) на един доста разнебитен тротоар, чакайки голокраките да се облекчават в отсрещната тоалетна, намираща се в една кръчма. Всичко наоколо ми напомняше филм на Кустурица и реших да звънна на майка ми, за да споделя къде ще ходя. За радост, тя не ми вдигна и аз за пореден път оставих пуснато булото на своите действия. Те дойдоха след около двайсетина минути и застанаха гордо пред мен като древногръцки  колони. Това, което спряха, също имаше колони, само дето бяха по-скоро JBL-ки и свиреха оглушително техно. Ние се наблъскахме отзад, а пред нас стояха двама, които бяха по-малки и от мен. Босненката започна да им прави забележка за скоростта, а Молоко изпадна в мълчалив период (да, понякога тя имаше и такива периоди). Аз пък се върнах няколко години назад (то не ми бе и много трудно) и искрено се кефих на тяхното детинско поведение, даже се и включих. Тяхното внимание обаче беше насочено към двете същества около мен и след като ни оставиха в Монтана дори започнаха да им искат телефони.
Някъде около 10 часа, Монтана. Паркирахме се на някакъв път, който беше уж за Видин. До 12 часа почти нищо не се случи, освен че Босненката взе да се изнервя, а аз съвсем се разплух и изпаднах в пълна апатия. Не се впечатлих дори когато Молоко се мажеше с масло. Тръгнахме към близка бензиностанция. Там се сетих за Шумен и за момичетата, чиито имена за съжаление не запомних. Босненката ми припомни две от тях и у мен се зароди отново надеждата, че и без досадни „книги с лица” мога да ги намеря. След това тръгнахме надолу, после нагоре, после наляво, после не знам си на къде… По едно време дори взех да споря с Босненката къде е Е79 – това се оказа по-абсурдно и от историята за Сизиф. Ангела Меркел сигурно би се огънала пред нея! Озовахме се на някакъв път, който изобщо не беше популярен, а камо ли – международен. На връщане щеше да се разбере, че истината за Е79 е някъде там… между моето и нейното мнение. Молоко пусна „Moloko” и ние зачакахме, отново.
Към 14:30 най-накрая ни качи някакъв търговски представител на бира – тук вече Босненката не издържа и си седна отпред, озъртайки се за рекламни бутилки. Аз заспах, Молоко също. Покрай Черната госпожица (тя е от друг пътепис) се научих да заспивам до разни еманципирано-чаровни същества. Наближавайки Дунав, бях въвлечен в духовните търсения на Молоко – тя беше бъдещо гуру, може би. Знам ли, след една година, когато НАТФИЗ вече тотално ще се е превърнал в сборище на наркомани, тя ще е единственото същество с некапсоловани вени, което на всичкото отгоре ще живее само на слънчева вода и мантри. От друга страна пък, с тази коса Молоко можеше да мине и за манга-героиня. Изобщо пътувах на запад, а до мен седеше Изтока, гледащ с разнежен поглед – колко поетично.
Във Видин стигнахме към 15:30. А там – жега и диви хора, но с оная дивотия, която притежават индивидите само в тази част на България. Дивотия, напомняща на фламенко, което, макар и да разлива бясно ноти навсякъде, копнеейки; носи винаги със себе си тъга по спокойствието. Молоко звънна на нейния познат – Манджаря. После седнахме на гарата, която напомняше на тази в Варна (следователно и тази в Бургас), имаше и чайки… С него са се запознали в самолета, връщайки се от Лондон, после отишли да пият и… Манджаря обаче бързо дойде – да не разказвам повече. Той беше на около 30 и изключително много ми заприлича на стария ми съквартирант, но за разлика от него беше изключително брадат. Още от начало ми направи впечатление и изключителното му гостоприемство. Отидохме в центъра на града, за да пием кафе с някакви немци. Немците естествено бяха от новите български селяни, а Манджаря пък се оказа, че им помага да си оправят къщата заедно с Робин Худ (с него по-късно щях да се запозная). Започнахме разговор на английски. Те бяха  студени и не е особено обстоятелствени, но пък доста отворени към света. Над нас от време на време минаваха хеликоптери, въпреки че Тиквоций (най-готиния прякор, който съм срещал за Борисов в мрежата) беше вече приключил визитата си. Едва ли щяха да ме разберат немците, ако им се „похвалех”, че брата на жената на първия братовчед (по бащина линия) на баща ми и Бойко са си разменили съпругите едно време и сега щерката на Тиквоций ми беше нещо като роднина, защото живееше с въпросния брат и първата премиерска жена.  
След като се разделихме с немците, минахме под една стара турска порта и сякаш се озовахме в приказен свят – нещо средно между стария Пловдив и квартал  Люлин. Манджаря живееше в един малък блок, приличащ на гардероба от Нарния. Вътре, в апартамента му, всичко напомняше за упадъчно буржоазно влияние – имаше западни книги, статуи на композитори, стари телефони, дебели завеси и, разбира се, още огромни дози гостоприемство. Сякаш бях в съня на някой репресиран по соц време интелектуалец. Не след дълго дойде и Робин Худ, той бе полугол и носеше огромна енергия, с която веднага стана центъра на вниманието. После се появи и брата на Манджаря (психолог и голям циник), след това ядохме, чакахме Молоко да се къпе и решихме да идем до Дунавци (вече не изглежда нелогично заглавието ми, нали), но първо бе – Баба Вида.
Над Видин започна да пада нощ, тиха северозападна нощ, те четиримата (психологът не дойде) се разделиха по двойки (може би щяха да оползотворят това разделяне по-късно вечерта), а аз се загледах в Дунава. Комарите бяха ужасно много, но не можаха да изпият романтичната течност, която взе да се излива около мен. За древните гърци смехът е бил флуид, който подхранвал духа, за мен такъв е романтиката и обичам да се къпя в нея, но за съжаление тя не се появява по поръчка, поне не в пълното си очарование. Всичко се подсили и от факта, че имаше класически концерт в крепостта. Аз бързо ги оставих да се сватосват и отидох да слушам. Следейки въздушното течение от великолепна музика и рояци комари, започнах да си мисля с кого от миналото искам да съм в този момент, не можах да избера и погледнах замечтано цигуларките.
След като се върнах в стадото, Босненката заговори за звездите, вървейки до мен. Тя ми показа къде се намира Скорпион, разбирайки, че съм тази зодия, но аз нищо не видях и реших да си мълча. Тя обаче продължи да обяснява – бяхме като в американски филм от 60-е само оставаше да ме просне на някоя задна седалка. Молоко през това време караше някакво колело, обикаляйки около нас като зъл горски дух, търсещ девици. Комарите хапеха ожесточено.
Най-накрая потеглихме към селото, което не особено заслужено даде име на моя пътепис. До мен седеше Босненката и дрънкаше някаква мелодия на китарата. Да, имахме си и китара, която аз намерих у Манджаря. Китарата имаше огромна дупка на лицевата си част и беше подарена от бившата му приятелка. В селото ни посрещна кучето на немците, които бяха съседи на Робин Худ, в чиято къща отивахме. Не след дълго се озовахме на масата. Сядайки, аз реших несъзнателно да се отдам на мълчание и започнах да пия бавно. По едно време другите започнаха да ме бъзикат, може би защото самите те нямаха вече какво да кажат. Към 2 часа всички се разотидоха с изключение на мен и Худ. Молоко дори реши да легне на двора, очаквайки други горски духове. И тогава той заговори:
Бях забравил за своето свойство да привличам дрънкалниците, но ето че то пак се прояви. За радост, историите му поне бяха интересни. Чух за пловдивски мафиоти; пране на пари; безплатно ползване на интернет; неговата любовница, шефка в местен клон на мобилен оператор; колата му; нещастна любов; канута; марихуана; каране с фалшиви номера; тъпотата на хората във Видин; реновирането на тази къща от него без никакви пари; бунтовете, които е организирал в някакъв пловдивски магазин; ученето му… И още Бог знае какво. Към 6 си легнах. Към 8 станах, после ядохме, после нахълтах в стаята, докато Молоко се обличаше, после излезнах тихо, после си говорих с кучето на немците, спомняйки си за голия ѝ гръб; после седнах в колата – отново до Босненката. След това тръгнахме към Белоградчишките скали и Магурата заедно с немците.
За природни забележителности не ми се говори, нечовешки трудно е, но поне ще кажа, че в пещерата преосмислих срещани в иначе само покрай порното думи като: wet, double penetration, vagina и Kegel еxercises (последното не знам защо). След това с Босненката тръгнахме да се връщаме. Бяхме закарани от немците до изхода, водещ към вече истинския Е79, после почти веднага се качихме при един, отново инженер. Той също имаше готина жена, този път обаче чухме и гласът ѝ. Аз отново заспах, седейки този път до Босненката – явно и тя е от чаровно-еманципираните; Молоко пък остана още една нощ с двамата търкача (ударението е на първата сричка, но Word  се инàти). В София се разделихме бързо, защото дойде 88, но за сметка на това тя ме нарече „приятел” в колата.  Интересно.
И аз приех хората в този разказ за такива, но не го казах.