Слънчеви петна

Дали беше от времето, той не знаеше, но всичко се промени в този град. Изчезнаха слънчевите петна, който иначе се мъдреха ежедневно в краката му, изчезна лекия вятърът с своята суетност, изчезна и споменът за нея. И то както се беше   
появил – меко, топло и непоканено. Остана само гледката, която се процеждаше между щорите, и стаята, пълна с женски джунджурии.
Есента морето свързваше с Дева, но не защото започваше след тази зодия, а защото тя бе неговата първа любовница. Да, с лятото бяха много добри приятели, но кой би предпочел приятелството пред страстта, кой би се крил цял живот зад хвалебствия и измислено разбирателство, вместо да гони яростно нечии опустели брегове.  
Женските стаи винаги са като градини. Всичко е шарено, светло и подредено, но и някак далечно и чуждо. Докато мъжките са просто един гюм, в който всеки може да си намери нещо забравено, да си остави нещо ненужно, или просто да си легне на топло, чакайки някого. Той много добре знаеше, че сега не е на бунището, знаеше и къде отиде съквартирантката ѝ, но къде беше тя – не знаеше. 

Чакай, бе. К’во пак пиша глупости? Истината е, че няма друго такова чувство. Излизаш от театъра, тръгваш по някакъв град и не мислиш за нищо. Нито за Черната госпожица, нито за Вълнистата, нито за жената с Драконите, обичаща животни, и бог знае още какви ли не измислени същества – просто за нищо. Да, нито защо са се появили въпросните от предното изречение, нито защо всеки път, когато си се виждал с тях, те са се държали различно; нито защо си сам, нито защо от „Секс, наркотици и рокендрол” познаваш най-вече последното. Нито защо имаш необходимост да споделяш с няк’ви непознати мислите си, след като знаеш, че именно така се самоубиваш. За нищо, бе. Просто вървиш с оная енергия, която само ти дават подобни на изгубването неща. Сега да минем в първо лице.
Аз определям това чувство като близко до онова, когато напълно са да те забравят. Ето днес, когато лежах на пясъка и спах. Те двете отзад си приказваха, обсъждаха и то така като когато са сами, а аз всъщност бях уж там. Точно това усещане, че другия е истински ти дава енергия подобна на сегашното ми чувство, само дето то е по-хубаво понеже след него не идват никакви угризения, че си бил много интровертен, нито желание да ѝ звъннеш, въпреки че знаеш, за закономерното „не мога” след волността, която си си позволил. Волност, заради която ония, които най-много ги е страх да не останат сами, ще те обявят я за гей, я за бавноразвиващ се, я за смотаняк. Че защо да не спя ? Нима има по-красиво място за сън, от това да си до две полуголи, които са забравили, че съществуваш. И са тъй злободневни, тъй пресметливи, тъй недостъпни, тъй неразбрани, тъй истински. Аз пак се отплеснах, но винете тях, или пък ги правете друго,
ако ви дадат.
Та, гледам го аз тоя град и почвам да си съчинявам някакъв монолог, вървейки. Говоря си сам в чест на жените шофьори, на морските училища, на „тъй ли?”-то, на надутите гларуси, на разбитите буни от блъскащите се мечти, на корабите, носещи глави на сирени, на цитатите от Вапцаров, на маринованите сърца на проститутките от  „Черно море”; и то с чест, която другите ще разберат по-скоро за ирония. Гледам го и си мисля каква свобода изпитвам сега и то без да съм направил нищо: нито съм си нахранил егото в някой суши-бар, нито съм преспал надолу с главата, гледайки хипотетичната Любов – ами просто си гледал, просто си се смял, просто си аплодирал, просто си бил човек, който знае къде е, знае кога ще дойде края, знае кои са около него – знае всичко необходимо за предните два часа.        
Като мине еуфорията обикновено се сещам, за някакви неща, които са по скоро измислени: за това, че трябвало пак да се видя с еди коя си, че трябвало тоя път да се държа еди как си, че трябва всичко да завърши с еди какво си, че хората от около мен са по-щастливи понеже са постигнали някакви си работи, че всичко зависи от действието на някакви крайници, били те самонабъбващи или несамонабъбващи, за надеждата да изпитам какво е смъртта и да мога после да разкажа поне на себе си, за смисъла на мълчаливото влюбване, за ползата от психологията. Измислени са, нали? А истината е, че мога много добре да прогонвам хората, че мога много добре да си измислям хората, че мога да живея и без хора, че нямам нужда да приказвам, че няма смисъл в нищо, което не е свързано с допир, че тия неща не бих ги казал на живо, че сега ти се иска да се изкараш по-силен, че всичко е една матрица от спомените на миналите поколения, че и ти си сам и гол, а с теб също си играят милиони. Макар и да не отговаряш. А кой си ти? Ти онзи, когото незаслужено рисуват върху облаци, ти си който си мисли, че всичко е негово. Ти си този, който е създал три пътеки: най-късата води до самотата, най-дългата води към страха, а средната – ту приютява надеждата, ту – любовта, ту е празна (ако сме изгризали последните две неща до край) и носи просто смърт.
Защо „слънчеви петна” ли? Ами просто те ми напомнят на пътя, който водя – понякога разчитам на очите си и вървя по-светлите, понякога използвам тъмните и по-скоро бягам, чрез интуицията си. И в двата случаи обаче, пропадам, моля се, вярвам, търся, усещам. Усещам онова, което едва успях да опиша, а чрез него идват и други чувства, които правят от факта, че на някой не му пукало за мен и пишел/говорил  учтиво само по сметка – есенни листа, които се разстилат върху морския бряг. Бряг, който утре напускам.